Майсторите на желязо

Стив огледа земята. Вече никъде нямаше следа от движение. Херън Пул беше опустошен, на самодоволно перчещите се майстори на желязо беше нанесен удар, който щяха да помнят дълго. Но каква беше цената? Колко души бяха загинали, докато той, Клиъруотър, шогунът и — може би неговият пратеник — бяха уреждали лични сметки? Колко други щяха да страдат? Той бързо потисна угризенията си. Това така или иначе трябваше да стане.

На три хиляди фута въздухът беше забележимо по-хладен. Стив настигна другите и се плъзна между тях да поеме водачеството. Клиъруотър му махна, Кадилак вдигна палец. Джоди и Келсо размахаха юмруци във въздуха — възторжен знак на победа, използван от пионерите.

Стив също вдигна стиснат юмрук. Бяха успели. Всеки беше дал всичко от себе си, но успехът всъщност се дължеше на Клиъруотър. Той също бе извадил късмет — стрелата не го беше ударила чак толкова лошо. Но пък как болеше! Все пак нямаше много кръв. Щеше да оцелее. И не беше толкова лошо, колкото когато Кадилак го беше прострелял с арбалета.

Общо взето, доста приемливо начало на деня…

Глава 17

Отмъщението на Клиъруотър срещу Яма-Шита в известен смисъл беше победа без значение. Мин-Орота беше затрупан под развалините, но когато ги разчистиха, видяха, че е жив, само с незначителни наранявания. Истинско чудо. Шигамицу, комендантът на Херън Пул, беше направо смазан.

И това беше добре — ако беше оцелял, Мин-Орота щеше жестоко да го измъчва. Въпреки неговия ранг нямаше да му бъде разрешено сепуку, а щеше да бъде третиран като престъпник, принуден да понесе на обществено място най-големите унижения, които можеха да се измислят.

Дори в смъртта обаче той не можа да избегне отмъстителния гняв на Мин-Орота. Осакатеното му тяло беше обезглавено, а след това разсечено на четири. Парчетата бяха окачени над портата на Херън Пул, а главата му бе набучена на кол до входа и заковаха табела, изобличаваща престъпната му небрежност. На жена му беше заповядано да убие двете си деца, а след това и себе си, и телата им бяха окачени до неговото.

В очите на Мин-Орота вината за случилото се беше изцяло на персонала на Херън Пул. Ако бяха по-бдителни, дългите кучета и техният мютски съучастник не биха могли да организират този безпрецедентен бунт. Той предпочиташе да затвори очи за собственото си участие в цялата тази история и отказваше да приеме и ужасяващата проява на демоничните сили, на която бе станал очевидец.

Всички оцелели от персонала на Херън Пул ренегати, които бяха прекарали деня затворени, и мютите роби, които бяха чистили и готвили, бяха събрани в двора под строга охрана. До тях бяха наредени войниците от парадния отряд — за Мин-Орота те бяха толкова виновни, колкото и другите. Тяхното страхливо поведение беше позволило на извършителите на престъплението да избягат. Оковаха ги във вериги, изкараха ги на пътя с камшици и ги поведоха в колона по един към Бо-сона. Пред тях няколко групи мюти копаеха дупки за колове покрай пътя. Дупките бяха на сто крачки една от друга. Всеки път, когато стигнеше до дупка, колоната спираше и първият — мъж или жена, от редицата трябваше да вземе един кол от колата пред тях и да помогне да се забие, преди да го завържат за него, за да умре в страшни мъки.

А най-садистичното беше, че останалите от колоната трябваше да минават покрай измъчваните жертви и това им отнемаше всякаква илюзия за съдбата им.

Ужасната процесия продължи по целия път до Ба-сатана и когато хората от колоната се свършиха, мютските роби, които работеха в полето край пътя, също бяха вързани да умрат. Последваха ги онези, които бяха копали дупки за коловете.

Когато Мин-Орота пристигна в двореца си, непосредствената му жажда за кръв беше утолена — но пък когато седна да вечеря със семейството си и оцелелите сановници от групата на Яма-Шита, той беше нещастен.

Тялото на приятеля му беше поставено в набързо скован ковчег за пренасяне от Херън Пул до неговия кораб в пристанището, но не беше лесно да се пренебрегнат въпросите, повдигнати от неговата смърт. Макар че Яма-Шита бе този, който беше докарал летящия кон и двамата ездачи в Маса-чуса и бе убедил шогуна да разреши построяването на още, вече беше ясно, че отговорен ще е Кио Мин-Орота.

Това беше несправедливо, но със силен род като този на Яма-Шита справедливостта се определяше от потърпевшите. Те щяха да искат обезщетение: стоки, пари… и може би кръв. Това щеше да е бреме за неговия род, но ако отхвърлеше техните претенции, можеше да стане още по-неприятно.

Мин-Орота беше изправен и пред опасността за възникване на проблем и от друга посока. Генералният консул беше убит при летене с една от машините, за чието производство беше отговорен той. И още по-лошо: бунтът, дължащ се на липсата на подходящ контрол над робите, не беше просто опит за бягство. Имаше убийство на високопоставени лица и благородници. Трибуната беше разрушена — включително ложата, която беше построена за шогуна! Ами ако той присъстваше и беше пострадал… Мин-Орота изхвърли тази мисъл от ума си — беше прекалено ужасна.