Майсторите на желязо

То-Шиба слезе от коня заедно с петима от самураите, след това пристъпи напред към началника на пощенската станция. Другите конници останаха на пост на седлата, докато командирът на взвода разположи пешаците из двора и извън портата. Животът на генералния консул не беше застрашен — поне доколкото беше известно, но всички висши държавни служители пътуваха с въоръжен ескорт независимо колко приятелски настроен беше местният феодал. Все пак, като се имаха предвид върлуващите банди ронини, човек никога не можеше да е сигурен.

След като се поклони изисквания брой пъти, началникът на пощенската станция поздрави То-Шиба по приетия възторжен начин, но думите му бяха насочени към самурая, който стоеше между тях. Тъй като То-Шиба беше високопоставен благородник и освен това свързан чрез брака си с шогуна, беше немислимо да наруши етикета и да му говори директно. Не се налагаше самураят да повтаря казаното — той беше просто проводник, по който високопоставеният и нископоставеният можеха да се обръщат един към друг. То-Шиба отговори небрежно по същия обиколен път и прие предложените закуски. Донесоха поднос със студени напитки и му го предложиха с безброй церемонии.

„Що за начин да се управлява една страна!“ — помисли Стив. Ако се губеше толкова време и когато има война, тя щеше да е лесна плячка.

Излаяна на японски заповед накара нископоставените да се изправят и да застанат с наведени глави. Един чиновник заповяда на бейсик на пощальоните да клекнат, с ръце на бедрата и брада на гърдите. Придружен от началника на пощенската станция и ескорта си, То-Шиба инспектира двете редици чиновници — всички се покланяха, когато генералният консул минаваше покрай тях.

Накане То-Шиба беше над среден ръст за майсторите на желязо и беше доста добре сложен. Подплатеното кимоно с широки рамене, което носеше, не позволяваше точно да се определи пълнотата му, но имаше дебели къси пръсти и дундесто лице. Стив, който го изучаваше крадешком, реши, че генералният консул изглежда разглезен и прехранен.

Въпреки масата си То-Шиба беше подвижен и вървеше с кралска увереност — доколкото можеше. Като всички високопоставени джапи, той носеше перука от мютска коса с обичайния самурайски кок и малка, смешна шапчица, кацнала отпред на главата му. Тъй като Стив не беше виждал такава по време на пътуванията си, заключи, че тя трябва да обозначава ранга на То-Шиба — както всъщност и беше.

Групата на генералния консул се обърна към редицата коленичили пощальони.

„Сега“ — помисли си Стив. Но не беше. Той изчака до последно, преди да положи нос на рогозката, но То-Шиба отмина, следван от телохранителите си и началника на пощенската станция. Пронизителни, едновременно подадени команди от старшите чиновници отпратиха персонала тичешком по местата му — ход, който вече беше упражняван многократно. Стив и останалите пощальони се наредиха в обичайната линия покрай верандата отляво на вратата на пощенската станция. Стив беше съвсем близко до входа. Но пак им наредиха да забият лица в пода, докато групата на генералния консул влезе да разгледа пощенските чиновници, които се бяха върнали да вършат работата си.

Когато То-Шиба влезе, на пощальоните беше разрешено да седнат на дървената пейка. „По дяволите!“ Стив изруга късмета си и даде израз на разочарованието си, като удари с юмрук отворената си длан. Динкът с дебели пръсти отново беше минал покрай наредените мюти, без да ги погледне. Толкова с мютската магия. Ако Клиъруотър не бе могла да направи нещо толкова просто, сигурно нямаше да може да направи нищо, когато се стигнеше до критично положение. Много неприятно. И то точно когато трябваше да покаже на мъжа черно, че може да се справи и без него.

За петнадесет минути в пощенската станция То-Шиба, който вече беше започнал да се чуди какво търси тук, видя и чу повече от достатъчно за приемането и предаването на частни и официални документи. Генералният консул не вярваше в необходимостта да си блъска главата да се запознава с процедурите, които трябваше да изпълнява неговият персонал.

Като благородник То-Шиба никога през живота си не се беше интересувал от проблемите на прането — той просто взимаше чисти дрехи, оставени му за обличане винаги, когато беше необходимо. Същото беше и с писмата: заповядваш да ги напишат, слагаш печат и те се доставят. Онова, което ставаше с тях при излизане от ръката на писаря и стигането до получателя, беше грижа на по-нискостоящи смъртни — като раболепните досадници, които сега се въртяха около него. То-Шиба, който лениво си вееше да намали лятната горещина, удари ветрилото в лявата си ръка и го затвори: сигнал за неговия личен адютант, че иска да напусне — незабавно. Самураят даде знак на началника на пощенската станция да замълчи, вдигна ръка и съобщи, че посещението е било много полезно. Господарят бил останал изключително доволен от бдителността и предаността на пощенските служители. И така нататък, и така нататък…