Майсторите на желязо

— Онова, което си видял, е фойерверк. Пиротехника. Зад тези цветни светлини има комбинация от химия и физика. Силата, упражнена в една посока, произвежда равна на нея и противна по посока сила. Нарича се „тяга“.

— Мислил съм за това — прекъсна го Кадилак. — Това генерират моторите на вашите самолети.

— Точно така — каза Стив. — Е, същият двигателен заряд, който тласка ракетите, може да се използва да издигне твоите летящи коне във въздуха. Необходима е само по-голяма ракета, с по-голяма сила.

— Да… разбирам какво имаш предвид. — Кадилак се замисли, после погледна Стив. — Как не се сетих сам?

— Току-що го направи. Аз само метях пода. — Стив почака за още положителни реакции. Ако някой му беше поднесъл на тепсия такава идея, той щеше да скочи от радост. Кадилак дори не помръдна. — Не изглеждаш много убеден.

— Не, не е това. Аз мога да видя възможностите, но… няма ли да е опасно?

— Не толкова опасно, колкото да не направиш летящи коне. Ти сам каза, че Мин-Орота проявява признаци на нетърпение. Ако реши да разкрие тайната — Стив посочи с ръка кабинета, — можеш да се простиш с всичко това.

— Не ми напомняй…

— Очевидно има рискове. Просто трябва да се постараем сместа да е правилна. Най-напред ще направим лабораторни опити, след това ще намерим лек контейнер, в който да сложим няколко фунта от сместа. Някаква тръба, затворена в единия край. И трябва да е негорлива, иначе ще ни опече. След това ще прикрепим тръбата — вероятно ще ни трябват няколко — към една талига. Ще натоварим талигата с камъни, колкото е теглото на самолета и пилота, ще запалим хартиен фитил, който е в контакт със сместа, и… ще видим какво ще стане. Необходимо ни е бързо горене. Но не много бързо. Не искаме крилата на самолета да се откъснат…

— Но…

— Това е идеалното решение. Ще изисква само малко творчество от наша страна, но ще се използват налични материали, елементарни технически умения и… което е най-добро… не са необходими никакви генерални промени в конструкцията на самолета. Можем да ги прикрепим към долната страна на фюзелажа и да използваме стартова ракета на пусковата талига.

— Пускова талига?

— Талигата, която използваш за извозване на самолетите в хангара. Просто трябва да я направим малко по-здрава.

— Но този тягов заряд…

Стив посочи с пръст челото си. КЪЛЪМБЪС му беше дал необходимите данни.

— Не се тревожи, всичко е тук. Състав, пропорция, процедури по смесване… — Той спря, като видя изражението на Кадилак. — Ще ми е нужна помощта ти, разбира се.

Мютът реагира с раздразнен надменен смях.

— Изглежда така, сякаш ти си направил всичко тук.

Той очевидно не искаше да остане на заден план и Стив побърза да го успокои.

— Не, разбира се. Но аз знам какво трябва да се направи. В момента обаче това са само думи. Въздух. Нищо няма да стане, ако Мин-Орота не се съгласи да ни даде необходимите ни материали. А ти си единственият, който може да уреди това.

— Да — каза Кадилак. — И мога също да уредя да те изхвърлят оттук. Така че внимавай.

Стив се поклони малко подигравателно и продължи да мете пода.

Както Стив беше очаквал, Кадилак не можа да устои на възможността да му докаже, че не е толкова важен, колкото се мисли. Сега, когато беше с чиста кожа, той имаше по-висок статус и нямаше да допусне Стив да забрави това. Правилата за отношението към мютите бяха непоклатими — Стив трябваше да спи извън къщата в малка дървена барака и тъй като нямаше никакви съдове да си приготвя храна, му я подаваха от кухненската врата таите — тайландци — от домакинския персонал.

Таите, които стояха по-ниско и от виетнамците, но все пак над робите, в очите на японците не бяха човешки същества. Въпреки това те на теория стояха по-високо от пленените трекери, но през осемчасовия работен ден в къщата бяха напълно на разположение на Кадилак, както беше и Стив. Таите можеха да се справят с това, защото, първо, те нямаха „достойнство“, което да изгубят, а и всъщност не служеха на Кадилак, а на Мин-Орота. Стив пък не възразяваше да бъде третиран като роб, защото нещата вървяха просто чудесно. Кадилак имаше много да пада. О, да. Когато тупнеше на земята, щеше да се чуе чак в Хюстън/Гранд Сентрал…

Стив ставаше по първи петли — перната алармена система, широко използвана в Ни-Исан за будене на хората от долната класа — и трябваше да изпълни няколко задачи на домашен прислужник, преди да получи закуска. Списъкът включваше нацепване на дърва и подреждането им до банята, изнасяне на пепелта от предния ден и изхвърляне на благоприлично наречената „нощна почва“ — гърне с урина и фекалии.

В Ни-Исан нищо не се прахосваше. Всички кухненски отпадъци отиваха на торището заедно с лайната да изгният и да бъдат върнати в почвата — също както каналните води във Федерацията се обработваха и се отвеждаха в плитки резервоари, които трекерите използваха за отглеждане на соя и други зеленчуци.