Майсторите на желязо

След закуска и през останалата част от деня Стив ставаше „момче за всичко“. Изкъпан и облечен в чисти кафяви дрехи, той беше длъжен да следва мюта навсякъде — като куче, водено на каишка. Когато бяха самички и работеха заедно в кабинета, Кадилак се отнасяше към Стив като към равен. Беше учтив, готов да слуша и да се учи. Но когато бяха с Джоди, Келсо и други трекери или в присъствието на майстори на желязо, ставаше високомерен и презрителен.

В тези случаи Стив стоеше кротко и не си отваряше устата. Знаеше, че на Кадилак това му доставя удоволствие, но се държеше така и за да не възбуди подозрение у тридесетината надзиратели динки. Те не участваха в производствения процес, но наблюдаваха всички и всичко. Няколко чиновници се грижеха за книжата, свързани с доставянето на материалите — дърво, стомана и коприна — необходими за направата на летящи коне. Някои от нещата, като например талиги и оси, и седалки, изплетени от бамбук, се изработваха от местни занаятчии и се докарваха готови.

След една седмица тичане и изпълнение на поръчки на Кадилак Стив стана позната фигура из Херън Пул. Районът, в който живееха майсторите на желязо, беше извън тези граници, но с изключение на него той можеше да се движи наоколо почти свободно. Няколко дни след пристигането си Стив можа да си състави подробна картина на работната обстановка и на цялото място — знание, което щеше да му послужи, когато дойдеше време за бягството.

Той можа да се срещне и с Джоди. Нямаше опасност да ги видят заедно в извънработно време, при условие че това не ставаше много често и не разговаряха дълго. Стив трябваше също да избягва да се сприятелява. Освен Джоди единствено Келсо го беше виждал без шарки на мют. Колкото до останалите колеги на Джоди, нещата бяха сериозни. Ако забележеха, че става много близък с нея, можеше да си има неприятности.

— Учудваш ме, Брикман — каза Джоди един ден. — Влезе в тази страна нелегално, настани се на най-добрата работа и сега си тук и работиш като ръководител. Как успяваш винаги да се наредиш?

— Виж какво, денят ми тук започва с изсипване на гърнета с мръсотии. На това ли му казваш нареждане?

— Разбираш какво искам да кажа.

Стив се усмихна.

— Имам влиятелни приятели. — Нямаше да му навреди, ако й каже истината. Беше ясно, че тя не му вярва. Имаше моменти, когато и той не можеше да го повярва. — Виж, трябваше да дойда тук. Имам предвид онова, което казах за бягството. Нещата започват да се подреждат. Ако стане, ще тръгна с двамата мюти, за които ти казах. Ти още ли си с мен?

— Да. Можеш да разчиташ на мен.

— Говори ли с Келсо?

— Още не. Чакам подходяща възможност. — Джоди се засмя. — Ако пак ни види заедно, ще му прилошее.

— Може би е по-добре да поговоря с него. Да му кажа някои неща направо.

— Няма да стане — каза Джоди. — Като го гледам как се пени, мисля, че той все още иска да те пречука. Но не може да рискува, защото ти работиш с джапите. Ако го направи, другите момчета ще го разкъсат.

— Той каза ли им, че съм един от вас?

— Не. И аз не съм му казала, че си федерален агент…

— Джоди! Колко пъти трябва да ти казвам? Не съм…

— Да, знам. Бил си принуден да се заемеш с тази работа, защото са заплашили сестра ти. Може да е така, а може и да не е. Няма значение. Не съм глупачка, Брикман. Ти никога няма да признаеш, че си федерален агент, защото официално няма такова нещо, права ли съм? Така работят те, нали? Никой не знае със сигурност, така че никой не си признава. Пазите се. Но ние с теб знаем какъв си, нали? Така че не ме гледай с тоя невинен поглед.

Стив я погледна в очите. Обмисляше отговора си.

— Права си. Аз наистина съм в списъка на агентите. Но това, което казах за Роз, е истина. Те я използваха, за да ме накарат да се съглася.

Джоди се усмихна иронично.

— Не се бой. Няма да те издам. Ти беше прав за мен. Аз наистина съм трекер. Летяхме заедно и спяхме в една и съща спалня на „Дамата“. Опитай се да си го спомниш, когато излезем оттук.

— Не разбирам…

— Много е просто. Искам да се върна… но не и ако ще ме изправят до стената.

— Това няма да се случи.

— Надявам се. Но ако се получат такива сигнали по линията, дай ми възможност да избягам. Само за това те моля. Ако трябва да умра, предпочитам да е на слънце. Съгласен ли си?

— Имаш думата ми. — Стив й подаде ръка, но тя не я пое, а каза:

— Трябва да тръгвам. Двама души ни гледат. Не ми се ще да си съставят погрешно мнение.

Стив се изправи.

— Разбирам… Едно последно нещо. Ако дълбоко в себе си все още не си сигурна в мен, защо се включи? Защо просто не ме издадеш?

Джоди вдигна рамене.

— Може би защото хората, които нарушават правилата, много искат да бъдат разбрани. — Тя се засмя сухо. — Глупаво, нали? Ако не ти бях от полза, ти не би ми отделил и минутка. Особено сега, когато съм с половин лице.

— Не е вярно — възрази Стив разгорещено. — Казах ти го вече. Не ми е безразлично какво ще ти се случи.

Джоди го изгледа с пронизващ поглед и пак се засмя.

— Искаш ли да знаеш нещо, Брикман? Не че това ще направи нещата различни, но… мисля, че през целия си живот никога не ти е пукало за никого.