Малтийска следа

Люк седеше в тъмното с гръб, долепен до каменната стена, и ругаеше. Добре поне, че майка му не беше наблизо. Шортите и ризата му бяха влажни от плуването, обувките — подгизнали и му студенееха на краката. Светещият му часовник показваше 2:20 следобед. Не усещаше нито нервност, нито страх. Само раздразнение. До момента бе направил три грешки за деня.

Той се опита да избегне двамата мъже, които го пресрещнаха на кея, навлизайки в лабиринта от тесни улички на Валета. Но двамата накрая го спипаха. Нечия силна ръка го хвана през шията, нечия длан запуши устата му, после ръката през шията притисна гръкляна му и пред очите му заблещукаха звезди.

За случилото се впоследствие имаше само смътна представа. Спомняше си как го внасят на ръце в някаква сграда, влачат го надолу по някакво стълбище, после го хвърлят на под от мека пръст. Когато той се свести, около него беше мрак, толкова плътен, че не виждаше пръстите си, разперени пред лицето. Със същите пръсти опипа стените от неодялан камък на килията си и установи, че тя е с кръгла форма и около пет крачки в диаметър. Когато Люк се изправи и продължи да опипва нагоре, установи, че беше толкова в най-широката си част, а нагоре се стесняваше. Беше построена така, че никой, попаднал в нея, да не може да изпълзи нагоре дори до половината от височината й.

Въздухът беше влажен и застоял, беден на кислород. По гръбнака на Люк се стичаха струйки пот. Устата му беше пресъхнала и лепнеше. Какво ли не би дал за бутилка минерална вода! Този ден щеше да се помни като една от големите издънки в живота му.

Какво ли би казал Малоун? Браво на теб! Трудно беше да се сравняваш с легенда като Котън Малоун. Но ако се стремиш да си с най-добрите, трябва да знаеш кои са. Малоун може вече да беше пенсионер, продаващ книги в Дания, но си оставаше, ако не върхът, то близо до върха в шпионския занаят. Люк бе работил с него два пъти, като и двата бе научил много. Целта му бе да поработи здраво още десетина години и един ден за него също да се говори така, както сега за Малоун. Беше възможно. И защо не? Всеки си има цели. А времето е най-добрият учител. Но накрая убива всичките си ученици.

Той се запита къде ли е сега Малоун. Вероятно в Копенхаген, зает с каквото там върши един книжар.

Ама че ден… Той се пресегна надолу и зарови върховете на пръстите си в песъчливата почва, която служеше за под на тъмницата му. От колко ли време съществуваше тази дупка в земята? Колко ли такива като него бяха изгнили тук? Вероятно се намираше някъде в подземията на Валета, доколкото смътно си спомняше, че не го бяха влачили твърде дълго. Но къде? Кой, по дяволите, можеше да каже?

Някакъв звук наруши тишината. Някъде горе се отвори врата. В дупката проникна лъч светлина.

Люк се оказа прав — ямата, в която го бяха хвърлили, имаше форма на пресечен конус, около три метра дълбока, като нагоре се стесняваше до отвор с диаметър около метър и двайсет. Той погледна нагоре и видя Лора Прайс. Това наистина беше изненада. Питал се бе за кого работят онези двамата и отначало подозренията му се бяха насочили към мъжа на кулата, стоящ до кардинала.

Отгоре се спусна въже, по което тя слезе при него. В момента, когато стъпалата й допряха пръстения под, Люк я подсече с ритник през краката и тя се строполи на меката песъчлива пръст.

Той скочи на крака и се надвеси над нея. Тя поклати глава.

— По-добре ли си след този евтин номер?

— Къде се намирам?

— В един къс от историята. Трябва да се чувстваш поласкан. Някога малтийските рицари са копаели такива тъмници из целия остров. Наричат се гува. Означава „клетка за птици“. Разни провинили се рицари били хвърляни в тях за по няколко дни или седмици. Единствената гува, за която се знае, че още съществува, е под Форт Сант Анджело, недалече от тук. Но има и други, като тази. Както виждаш, излиза се само със стълба или с въже.

Тя се изправи на крака и го изгледа с непроницаем поглед; русата й коса беше вързана на опашка. Всичко в тази жена излъчваше необуздана сила. Тя изтръска с ръка пръстта от дрехите си и се огледа.

— Забеляза ли това? — попита тя, като сочеше с пръст.

Той се приближи и на слабата светлина различи издълбаните в камъка букви. Ad meliores.

— Към по-добро — преведе му тя. — Явно е обет, даден от някой предишен обитател.

Той забеляза още издълбани надписи и знаци. Имена. Дати. Фамилни гербове.

— Единственото, което можели да правят — продължи тя, — било да драскат по стените и да се надяват на милостта на някой горе. Това е много старо съоръжение. Може би от края на шестнайсети или началото на седемнайсети век.

На Люк не му беше до уроци по история.

— Защо съм тук?

— Завираше си носа където не му беше мястото.

— Вършех си работата.

Понеже тази досадница знаеше за кого работи, не беше нужно да се преструва. Пък и нищо нямаше да загуби, ако я подразнеше малко.

— Имаш ли представа в какво си се набъркал?

— Защо не ме просветиш?