Малтийска следа

— Слушайте сега, провеждам ви разузнавателен инструктаж. В разните му там книги и филми с наслада разправят как християни били хвърляни на лъвовете. Леко смешно е, ако питате мен. Да, преследвания е имало. Няма две мнения. Но преди хиляда и седемстотин години християните най-после се озовали на вярното място във верния момент. И въпреки това имали проблем. Новата им религия била раздробена на стотици парченца, имало толкова много версии на християнството и всички били във война помежду си. Константин Велики виждал в тази нова религия политически потенциал, но само ако всички тези фракции бъдат обединени. Ето защо свикал Никейския събор, като призовал епископи от всички краища на империята.

Люк и преди бе чувал за събора, но не знаеше почти нищо по същество.

— Епископите се събрали в Мала Азия — продължи Спаня. — Никой не знае колко са били. Може би триста. Според някои и повече. Това бил първият общохристиянски събор, но те били дълбоко разединени относно божествеността на Христос. Едни твърдели, че Синът е бил заченат от Отца без отделно начало. Други, че Синът е бил създаден от нищото и сам по себе си бил начало. Звучи глупаво. На кого днес му пука? Та това е Христос, за бога! Но за тях това е било много важно. И затова през лятото на триста двайсет и пета епископите разнищвали тази тема. Лично Константин водил дебатите. Накрая с одобрението на императора стигнали до консенсусно решение, че Синът произхожда от Отца и Му е равен. И написали документ в съответния дух, като само двама епископи били „против“. Те били отлъчени от Църквата и изгонени от събора. След което епископите определили в какво да вярват истинските християни. Неща като кога да се празнува Великден, как да служат свещениците, как да бъде устроена Църквата. Всичко, влизащо в противоречие с това, било обявено за ерес, недостойна за доверие. И така възникнала Католическата църква, каквато я познаваме до днес.

— И какво общо има всичко това със случващото се в момента? — попита Лора.

— Много общо — отвърна Спаня. — След като съборът приключил, Константин поканил всички епископи в двореца си на тържество. Официално поводът бил да отбележи двайсетата годишнина от обявяването му за император. Но събитието прераснало в нещо много повече. От малкото разкази на очевидци знаем, че въпросната вечер епископите са си тръгнали, отрупани с дарове за себе си и пари за своите църкви. Но освен това приели и един документ. Подписан от всички, включително от императора. Документът се казва Constitutum Constantini. Константиновият дар. Императорът го запазил при себе си до своята смърт през триста трийсет и седма. От там се озовал в ръцете на папата, но впоследствие се изгубил. После, през Средните векове, рицарите от Родос, които впоследствие се преименували на малтийски рицари, се сдобили с него. Той бил един от трите документа, които те почитали и пазели. Ностра Тринита. Нашето триединство. Наполеон нахлул в Малта в опит да го открие, но не намерил нищо. Всичко потънало в забвение чак до трийсетте години на миналия век, когато Мусолини отново се захванал да търси.

— И защо това трябва да значи нещо сега? — попита Люк. — Това е било толкова отдавна.

— Константиновият дар все още означава много. Днес може би повече от всякога. Кардинал Гало разбира важността му. Аз я разбирам. Ето защо ние трябва да го открием първи.

— Ние? — попита Лора.

— Имам уверенията на съответните ви преки ръководители, че сте на мое разположение за следващите дни.

— Мисля да изчакам, докато не го чуя лично от шефката си — каза Люк.

— Винаги ли си толкова труден?

— Само с хора, които не са ми симпатични.

— Та ние току-що се запознахме. Откъде може да знаеш дали съм ти симпатичен или не?

— Майка ми казва: „Не е нужно да се въргаляш при свинете, за да знаеш, че в кочината смърди“.

— Явно е умна жена.

— Най-умната, която познавам. И бих казал, че и тук смърди.

— Независимо от личните чувства — продължи Спаня — имаме работа за вършене. Но първо в Италия трябва да се случат някои неща.

Люк поклати глава. Нова порция глупости.

— Допускам, че не смяташ да даваш повече обяснения.

Спаня се усмихна, посочи го с пръст и каза:

— Ето тук грешиш.

28

Малоун чакаше отговор на въпроса си как Мусолини се вписва в ситуацията.

— Трябва да разберете — каза Гало, — че двамата с брат ми, макар и еднояйчни близнаци, сме крайно различни един от друг. Аз избрах за себе си военна кариера, след което се посветих в служба на благотворителността заедно с рицарите. Докато той предпочете пътя на религията. И ако в моя свят амбицията не е нещо немислимо, в неговия може да бъде фатална. Аз не се интересувам от конклава, безразлично ми е кой ще стане папа. Но има други, за които не е така. Начело в списъка е брат ми, следван на близко разстояние от архиепископ Спаня.

— Ведомството се опитва да повлияе на конклава ли? — попита Стефани.

— Те са го правили и преди неведнъж. Защо сега да е различно?