Меден месец

Влезе в кухнята. Това бе любимото й помещение в огромната къща. Преди да се запише в нюйоркското училище по вътрешно обзавеждане, тя се колебаеше дали да не се отдаде на кулинарното изкуство. Дори възнамеряваше да замине за Париж, за да се включи към курсовете „Льо Кордон Бльо“3.

И макар че накрая предпочете да украсява домове вместо блюда, готвенето си остана нейна страст. Успокояваше я. Помагаше й да подрежда мислите си. Така бе дори сега, когато се зае с приготвянето на толкова лесна рецепта като любимата на Конър — голям, пикантен двоен чийзбургер с повече лук и разбира се — с хайвер.

След четвърт час тя се провикна:

— Скъпи, почти е готово. А ти?

Облечен отново с шорти и тениска, той слезе по стълбите и застана зад Нора, надвесена над печката.

— Няма друго такова кътче на земята… — поде той.

— … където бих искал да бъда — присъедини се тя. Това бе един от любимите им изрази. Нещо като обща мантра. Или обещание да прекарват заедно колкото е възможно повече време, което с оглед на напрегнатата работа на всеки от тях винаги беше като заслужена награда.

Той се надвеси над рамото й, докато тя режеше една голяма глава лук.

— Хм, никога ли не ти потичат сълзи от лука?

— Не.

Конър се настани на стол до кухненската маса.

— Кога ще дойде да те вземе колата под наем?

— След по-малко от час.

Той кимна, но пръстите му продължаваха нервно да мачкат подложката за чинията.

— А къде живее този твой загадъчен клиент, който те принуждава да работиш дори в неделя?

— В Бостън — отвърна тя. — Някакъв пенсионер, който наскоро си е купил огромна къща от кафяв камък в квартал Бак Бей.

Нора разряза едно солидно сусамено хлебче и го натъпка с всички продукти. Извади от хладилника бутилка светла бира „Амстел“ за Конър и минерална вода „Евиан“ за себе си.

— По-добре, отколкото в „Смит и Воленски“4 — възторжено обяви той още след първата хапка. — Длъжен съм да добавя, че освен това техният главен готвач съвсем не е така чаровен.

— Взех ти „Гретер“, онзи с малините — усмихна се тя.

Според нея „Гретер“ беше най-добрият сладолед — толкова съблазнителен, че си струваше човек да го поръча, макар и чак от Синсинати.

Нора отпи глътка вода и продължи да го наблюдава как лакомо поглъща кулинарното й постижение. Винаги го правеше. Какъв завиден апетит! Браво на него.

— Господи, обичам те — внезапно се разнежи той.

— И аз те обичам. — Нора замлъкна и се взря в сините му очи. — И аз. Дори нещо повече: обожавам те.

Конър разпери ръце.

— Тогава какво чакаме?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че тук вече има повече твои дрехи, отколкото мои.

Нора примигна няколко пъти.

— Това ли е твоята представа за предложение за женитба?

— Не. Ето това е моята представа.

Той бръкна в джоба на шортите си и извади елегантна малка кутийка с характерния за „Тифани“ тъмносин цвят. Коленичи пред нея и постави кутийката в ръката й с думите:

— Нора Синклер, ти ме направи невероятно щастлив. Не мога да повярвам, че най-после те открих. Ще се омъжиш ли за мен?

Напълно смаяна, Нора отвори кутийката и пред изумения й поглед грейна огромен диамант. В зелените й очи заблестяха сълзи.

— Да, да, да! О, да, три пъти да! — изкрещя тя. — Ще се омъжа за теб, Конър Браун! Толкова много те обичам.

Бум! Тапата от шампанското шумно изгърмя. „Дом Периньон“, реколта 1985, което той предвидливо бе оставил да се изстудява в хладилника. Заедно с една бутилка „Джак Даниълс“, което пазеше за себе си — в случай че Нора му бе отвърнала с не.

Конър напълни до горе двете високи чаши, вдигна своята и произнесе първия тост:

— Да бъдем винаги щастливи!

— Да бъдем винаги щастливи! — повтори тя като ехо. — И да, три пъти да!

Чукнаха се, отпиха, хванаха се за ръце. Опиянени от любов и пламнали от възбуда, те се прегръщаха и целуваха.

Ала не след дълго празненството им бе прекъснато от автомобилен клаксон. Наетата от Нора кола бе пристигнала и я чакаше на алеята.

След броени минути, докато лимузината потегляше плавно, Нора се провикна на Конър през отворения прозорец до задната седалка:

— Аз съм най-щастливото момиче в целия свят!

3.

През по-голямата част от пътя до летището на Уестчестър Нора не можа да откъсне поглед от пръстена. Конър бе надминал себе си. Диамантът бе най-малко четирикаратов, грижливо шлифован брилянт, с оттенък поне D или дори E, фланкиран с фини багети. Цялата тази прелест меко сияеше в изящен платинен обков. Струваше й се великолепен, невиждано красив. Сякаш бе създаден за нея.

— Ще желаете ли да ви взема на връщане, госпожице Синклер? — попита я шофьорът, докато паркираше лимузината пред входа на терминала на летището.

— Не е необходимо. Погрижила съм се за всичко — каза тя. — Благодаря ви.