Меден месец

Възнагради таксиметровия шофьор с щедър бакшиш, хвана дръжката на куфара си и го повлече на колелцата му навътре в сградата. Премина забързано покрай внушителната опашка пред контролното гише за бизнес класата и уверено продължи към гишето за първа класа. С шума от стъпките в ушите й още отекваше гласът на Конър ведно с началните думи на мантрата, която и двамата толкова много си повтаряха:

— Който не бърза… — започваше той.

— … винаги печели! — довършваше тя.

След плавното излитане на самолета и набирането на височина Нора най-после успя да откъсне очи от годежния пръстен. Разгърна последния брой на списанието „Домове и градини“. Сред забележителните фотоси бяха тези от дома на един от нейните клиенти от Кънектикът, обзаведен по неин проект. Прочете заглавието — „Дързост в Дариен“. Снимките бяха професионални, безупречно изпипани, а съпровождащите ги текстове преливаха от хвалебствия. Единственото, което липсваше, бе каквото и да било споменаване на нейното име.

Точно както го искаше.

След около час и половина самолетът се приземи на летище Логан. Нора се настани в предварително наетия „Крайслер Себринг“. Смъкна покрива, нагласи слънчевите си очила и потегли по шосето към Бак Бей.

Заварените от нея настройки на радиоприемника й подсказаха два факта: първо, в Бийнтаун гъмжеше от местни радиостанции с прекалено приказливи радиоводещи; второ, този, който е ползвал колата преди нея, не е имал опит с возила от този модел. Когато се возиш в открита кола, редно е да се наслаждаваш на приятна музика, а не да търпиш нечие досадно бърборене.

Натисна бутона за търсене и накрая намери станция по свой вкус. Докато насрещният вятър рошеше косата й, а лицето й събираше тен, заляно от лъчите на юнското слънце, тя затананика в такт със състава „Фламингос“, който пееше класическото си парче „Имам очи само за теб“.

Не след дълго Нора се озова пред великолепна стара сграда от кафяв камък, гордо издигаща се на Комънуелт Авеню, точно срещу градския парк. Относителното спокойствие на летния неделен следобед се допълваше от още едно предимство: отпред имаше едно свободно място за паркиране.

— Чудесно.

С ловка маневра намести колата, изключи двигателя и погледна в огледалото, за да пооправи косата си. Дали да си сложи барета? Или без барета? С барета! Преди да посегне към дръжката на вратата, погледна часовника си. Време беше за шоу.

4.

Докато напредваше към високите двойни врати на старата кафява каменна къща, Нора бръкна в чантичката си за ключа, който Джефри й бе дал още когато я бе наел за промяната на интериора. Тъй като в тази огромна къща звънецът отекваше прекалено силно, той й бе дал собствен ключ. Тогава един тъничък вътрешен глас бе прошепнал в главата й: Колко мило.

— Ало? Има ли някой тук? — извика Нора още щом прекрачи прага. — Ало? Господин Уокър?

Спря се в средата на просторното преддверие и се заслуша. До слуха й долетя далечният глас на Майлс Дейвис и неговият великолепен тромпет, разнасящ се някъде откъм втория етаж.

Тя отново се провикна. Но този път чу някакви стъпки високо над главата си.

— Нора, ти ли си? — долетя нечий глас откъм стълбата.

— Да не би да очакваш някой друг? — отвърна му тя. — Не ти го препоръчвам.

Джефри Уокър се спусна бързо надолу към преддверието. Сграбчи я в прегръдките си. Вдигна я високо във въздуха и я завъртя около себе си, после устните им се сляха в дълга целувка. Сетне отново се целунаха.

— Господи, колко си красива! — възкликна мъжът, когато най-после я пусна на пода.

Тя закачливо го ръгна в корема с лявата си ръка. Четирикаратовият диамант на Конър вече бе заменен с шесткаратовия сапфир на Джефри, обкръжен с три по-дребни диаманта.

— Обзалагам се, че същите думи си казвал и на всичките си предишни съпруги — закачливо отбеляза тя.

— О, не, само на онези, които бяха така прелестни като теб. Господи, колко ми липсваш, Нора. На кой мъж не би липсвала?

Те се засмяха и отново се целунаха, силно и страстно.

— И така, как мина полетът? — заговори той.

— Добре като за бизнес класа. А как напредва новата ти книга?

— Е, не е „Война и мир“. Нито пък „Шифърът на Леонардо“5.

— Винаги така казваш, Джефри.

— И винаги е самата истина.

Четиридесет и две годишният Джефри Уокър беше световно признат автор на бестселъри — предимно романи с историческа тематика. Почитателите му бяха няколко милиона, повечето от тях жени. Те харесваха стила му, особено героините със силни характери. Но още повече им се нравеше неговата груба, мъжествена красота, небрежното му облекло, разрошената светлоруса коса и наболата му брада.

Внезапно той вдигна Нора на ръце и я метна през рамо. Тя не спря да крещи, докато той изкачваше стъпалата.

Джефри се насочи директно към спалнята, но Нора пътьом се вкопчи в касата на вратата и го накара да направи завой, за да се озоват в библиотеката. Отдавна бе хвърлила око на любимото му кресло — онова, в което той твореше най-плодотворно.

— Нали винаги казваш, че в него най-добре работиш? — припомни му тя. — Какво ще кажеш да проверим?