Меден месец

Нора премести мобилния телефон на другото си ухо. Намираше се на задната седалка на таксито, което бе взела до къщата на Конър.

— Готова съм да се обзаложа, че се обажда моят най-добър експерт по вътрешно обзавеждане — чу се в телефона гласът на Хариет.

— Аз пък се обзалагам, че на всички повтаряш това.

— Наистина е така, но няма да повярваш: те всичките ми вярват. Как е бизнесът, Нора?

— Доста добре. Именно затова ти се обаждам.

— Да те очаквам ли да се появиш тук, в магазина?

— Всъщност имам една молба към теб, Хариет. Ще ти бъда много задължена, ако посетиш един дом.

— О… И къде трябва да отида? Надявам се, че е в Ню Йорк, нали? Нора? Ще ми кажеш ли името му?

— Брайърклиф Манър. Собственикът на имота беше мой клиент, но наскоро почина.

— Съжалявам да го чуя.

— Аз също — спокойно изрече Нора. — Както и да е, бях помолена да се заема със сделката за неговите мебели от името на наследницата на имота.

— Искаш да ги дадеш на консигнация?

— Точно това имам предвид.

— Посещение на място, така ли? И за колко стаи говорим?

— За двадесет и шест.

— О!

— Знам. Именно заради това ти звъня. Никой не може по-добре от теб да се справи с тази работа.

— Готова съм да се обзаложа, че повтаряш това на всичките си доставчици.

— Наистина е така, но няма да повярваш: те всичките ми вярват.

На Нора й бяха необходими още няколко минути, за да обсъди някои подробности относно мебелите и да уговори датата, на която Хариет ще дойде, за да огледа обекта. Когато си казаха „дочуване“, колата вече влизаше в алеята за автомобили пред дома на Конър.

Шофьорът взе куфара й, а тя се устреми към входната врата, където я очакваше бележката на Крейг Рейнълдс:

Моля те, обади ми се колкото е възможно по-скоро.

50.

Звънът на моя телефон в офиса бе последван от гласа на Моли:

— Тя е — обяви секретарката.

Усмихнах се. Имаше само една тя, за която можеше да става дума. Нора се бе прибрала в града. Крайно време беше.

— Ето какво искам да направиш, Моли — казах. — Кажи на госпожица Синклер, че сега ще се обадя. После задръж линията и през следващите четиридесет и пет секунди гледай часовника си. След това ме свържи с нея.

— Дадено.

Облегнах се назад в стола си и се загледах замечтано в тавана. Той бе облицован с онези бели звукоизолиращи панели, които просто те умоляват да грабнеш една шепа много добре подострени моливи и да започнеш да ги забиваш в тях. Може би ми трябваше още време, за да събера мислите си, макар че само това правех през последната седмица. Струва ми се, че в радиус от двеста километра не остана нито една разпиляна моя мисъл.

Зън.

Благодаря ти, Моли.

Посегнах към слушалката и се постарах да звуча колкото можеше по-изнервен.

— Ало, Нора, още ли си насреща?

— Още съм насреща — изрече тя.

В момента бях готов да се обзаложа на каквото желаете, че никак не бе щастлива от изчакването.

— Би ли ме извинила за още една секунда, става ли?

Изключих линията, преди да може да възрази. Отново се взрях в тавана. Хиляда сто и едно, хиляда сто и две… Когато преброих до хиляда сто и петнадесет, отново включих линията и започнах с едно дълбоко вдишване:

— Господи, безкрайно съжалявам, че те принудих да ме чакаш, Нора — промълвих уморено, като този път се постарах да звуча колкото се може по-извинително. — Налагаше се да приключа преговорите с друг клиент по другата линия. Да разбирам ли, че си намерила бележката ми?

— Да, преди няколко минути. Вече съм в къщата.

Време бе за поредния тест на способностите й да лъже.

— Как премина пътуването ти? До Мериленд, ако не се лъжа, нали?

— Всъщност бях във Флорида.

Не. Всъщност си била в Бостън, исках да кажа, но не можех. Вместо това промърморих:

— О, да, наистина. Но не бих искал да гласувам там. Добре ли премина пътуването?

— Много добре.

— Знаеш ли, опитах се да ти се обадя на мобилния, чийто номер ми даде, само че се оказа, че той принадлежал на някакъв друг абонат.

— Странно. И кой номер набираше?

— Чакай да проверя. Имам го тук някъде.

Продиктувах го на Нора.

— Това обяснява всичко — каза тя. — Последните две цифри са осем четири, а не четири осем. Боже, надявам се да не е моя вината за това объркване. Съжалявам, ако е така.

О, наистина си я биваше.

— Няма нищо. Може би грешката е моя — казах аз. — Не ми е за пръв път да страдам от цифродислексия.

— Е, важното е, че сега разговаряме.

— Да, така е. Както и да е. Причината, заради която исках да си поговорим, е разследването за застрахователната полица.

— Има ли нещо ново?

— Може и така да се каже. — За миг се поколебах, преди да продължа: — Моля те, не бързай да се тревожиш, но се налага да го обсъдим лично.

— Толкова ли е лошо?

— Не бих го нарекъл точно така.

— Ако новините бяха добри, щеше да ми ги съобщиш по телефона. Признай си, че е така.

— Да, добре, може би новините не са от най-добрите — признах й аз. — Всъщност не би трябвало да се вълнуваш кой знае колко. Разполагаш ли по-късно днес със свободно време, за да се срещнем някъде?