Меден месец

— Ето как стоят нещата — каза той. — Ние не можехме да го прехвърлим към твоя сектор, Ед, без да сме стопроцентово сигурни, че тази Нора не е служела за прикритие на някоя терористична група, колкото и малка да бе тази вероятност. Историята е доста дълга, но казано накратко: заложихме на ОʼХара, защото той притежава опит с всеки от възможните сценарии. Той е работил под прикритие четири години към нюйоркската полиция и неговият профил съответства чудесно на задачата. Той дори участваше в още една разработка през същото това време.

— С други думи, той притежава всички необходими способности и — поне ние мислехме така — можеше разумно да използва главата си. — Той се обърна към мен със стоманен поглед. — Разбира се, имахме предвид онази, която се намира над кръста му.

Уолш отново се пресегна и натисна бутона за запис.

— Но аз не съм съгласен — заяви той.

Последвалите минути бяха посветени единствено на моето сгромолясване.

През следващия час бях отрупан с въпроси, разчепкващи всяка подробност от моето проучване по случая „Нора Синклер“. Всяко решение, което бях взимал, и особено онези, които не бях. Особено последните. Комисията беше безмилостна. Имах усещането, че съм жертвено животно, поднесено на трапезата за ритуалното угощение и всеки бързаше да не пропусне своя дял.

Когато всичко свърши, Уолш благодари на присъстващите, след което се разпореди да бъде опразнено помещението. Предполагаше се, че и аз бях свободен да си вървя. Но именно тогава той ми нареди да остана.

105.

Останалите членове на дисциплинарната комисия се изнизаха и останахме само ние тримата. Уолш. Аз. Звукозаписната уредба. Отначало и тримата мълчахме. В продължение на двадесет, може би тридесет секунди той само се взираше втренчено в мен.

— Трябва ли да давам още обяснения? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Не.

— А трябва ли ти да обясняваш нещо?

— Вероятно не. Но все пак искам да ти задам един въпрос. — Той се облегна назад в креслото и скръсти ръце пред гърдите си. Погледът му ме пронизваше като свредел. — Ще получа телефонно обаждане от горе, нали?

Този мъж си оставаше непроницаем.

— Защо го казваш?

— Нека да го наречем предчувствие от моя страна — бавно кимна той. — Ти си прекалено умен, за да се правиш на глупак.

— Мисля, че съм получавал и по-лоши комплименти.

Той пропусна сарказма ми покрай ушите си.

— Ти бе заловен със смъкнати панталони, в буквалния смисъл, но нещо ми подсказва, че си прикрил задника си.

Не отговорих веднага. Исках да разбера дали, ако продължи да говори, ще ми разкрие източника на своето „предчувствие“. Но не го направи.

— Впечатлен съм, Франк.

— Не е нужно — успокои ме той. — И без това всичко е изписано на лицето ти.

— Напомни ми никога да не играя покер с теб.

— Аз обаче все още мога да направя нещата дяволски трудни за теб.

— Напълно наясно съм с това.

— Нищо не може да промени това, което си направил, нито да прикрие издънването ти.

— И с това съм напълно наясно.

Той затвори папката.

— Можеш да си вървиш.

Аз станах от стола.

— О, и още нещо, ОʼХара.

— Какво е то? — попитах.

— Знам всичко за другата твоя задача. Знаех го още от самото начало. Защото съм в играта. Знам, че ти си Туриста.

106.

След няколко минути влязох в кабинета на Сюзън и я заварих с лице към прозореца, загледана в малкото, което можеше да й предложи този дъждовен и мрачен следобед. Не бе трудно да се отбележи символичното значение на факта, че бе обърната с гръб към мен.

— Колко зле мина? — попита ме тя, без да се обръща.

— Наистина беше зле.

— По десетобалната скала.

— Ами… осемнадесет-деветнадесет.

— Не, сериозно.

— Може би някъде към девет — признах си аз. — Но нищо няма да разбера поне до една седмица.

— А дотогава?

— Ще ме завържат за бюрото.

— По-скоро би трябвало да ти вържат нещо друго.

— Само за протокола съм длъжен да отбележа, че това е втората нецензурна шега с моя полов орган, която получавам днес.

— А ти какво очакваше?

— Не знам, но ще ти бъда благодарен, ако не ми се налага да провеждам целия този разговор с гърба ти.

Сюзън се обърна. Изражението й бе сурово и почти непроницаемо, макар че никога не може да се твърди със сигурност какво точно изразява лицето й в даден момент. Но загрижеността и разочарованието не можеха да се сбъркат.

— Ти ме злепостави, Джон.

— Знам — побързах да се съглася. Може би прекалено бързо.

— Не, искам да кажа: наистина ме злепостави.

Не ми оставаше друго, освен да сведа поглед към краката си.

— Съжалявам — кротко промълвих аз.

— По дяволите, знаеш, че да вършиш това в моя отдел, означава да си позволяваш да заобикаляш правилата.

Нищо не отвърнах. Ако познавате Сюзън колкото мен, ще разберете, че тя се опитваше да преодолее ограниченията, налагани й от нейната собствена система от правила. Гневът, безсилието, разочарованието. Ясно ми беше, че не може да продължи, без да изкрещи с цялата сила на натрупания в нея първичен гняв:

— По дяволите, Джон, как е възможно да си чак такъв шибан глупак!

И така си беше.