Меден месец

Погледнах часовника си. Разговаряше с мен вече повече от една минута. Поддържай разговора, ОʼХара!

Реших да превключа лоста за скоростите:

— Как се справяш без пари? — полюбопитствах аз.

Тя се изкиска.

— Пари се намират лесно. Стига да ги потърсиш както трябва. Има ги навсякъде.

— За това ли беше всичко? За пари?

— Говориш, като че ли парите са нещо лошо. Но едно момиче трябва да мисли за бъдещето си, нали?

— Това, което ти стори, не може да се нарече спестяване за пенсия.

— Добре, тогава да кажем, че донякъде е било за спорт. Май днес сме много ядосани, така ли е, ОʼХара? Обикновено жените има защо да се ядосват на мъжете си. Събуди се и ще усетиш, че задникът ги гори и пуши, скъпи.

Тя явно започна да се ядосва. Може би бях докоснал някаква болезнена струна в нея. Което беше от полза за моите планове.

— Какво имаш против мъжете, Нора?

— Разполагаш ли с един свободен час? Всъщност с няколко?

— Да. Цялото мое време е на твое разположение.

— Само че се опасявам, че аз не съм изцяло на твое разположение. Време е да приключваме.

— Почакай!

— Не мога да чакам, ОʼХара. Ще ме видиш само в сънищата си.

Щрак!

Извих китката си и се взрях в часовника. Моля те, Господи, прошепнах. Обадих се на момчетата от техническата служба.

— Кажете ми, че успяхте да я засечете!

Последва мъртва тишина, по-болезнена за слуха ми от най-силния шум.

— Съжалявам — чух отговора аз, — но я изпуснахме.

Грабнах телефона със слушалката и всичко останало и го запратих в стената. Разби се на парчета.

Ще ме видиш само в сънищата си.

108.

На следващата сутрин един грък с посивели коси, изпратен от техническия отдел да монтира новия ми телефон, се появи в кабинета ми и първата му грижа бе да огледа замислено изпочупените останки от стария апарат. После ме изгледа с разбираща усмивка, като човек, който е бил свидетел на какво ли не в този живот.

— Просто падна от бюрото ви, нали?

— И по-странни неща са се случвали — промърморих аз. — Повярвайте ми, не си измислям.

След още няколко минути новият телефон заработи и дори веднага звънна. Все пак и това бе някакво събитие. Нали оставах завързан към бюрото, измъчван от скука, да не споменавам за съмненията и угризенията, за цялото онова огромно чувство на вина.

Новият телефонен апарат продължаваше да звъни с все сила.

Първата ми мисъл бе, че Нора иска да продължим разговора, за да издевателства още малко над мен. Но втората ми мисъл беше по-реална. Целият вчерашен разговор с нея подсказваше, че ще бъде последен.

Вдигнах слушалката. Разбира се, не беше Нора.

Беше другата жена в живота ми, която точно в момента бе решила да ми напомни за себе си. Излишно е да се споменава, че отношенията ни със Сюзън точно сега не бяха в най-добрата си форма. Но все пак си оставаха професионални.

— Имаш ли някакви новини от лабораторията по акустика? — веднага я запитах аз. Записът на моя разговор с Нора беше анализиран за евентуално наличие на звуков фон, с цел да се определи местонахождението на повикващия абонат — е, ако не конкретно, то поне в общи линии.

Например шум от океански вълни или дочут разговор на някакъв чужд език. Това, че лично аз не бях чул нищо, още не означаваше, че не би могло да има нещо записано върху лентата.

— Да, получих доклада им — съобщи Сюзън. — Но нищо конкретно не са засекли.

Технически погледнато, това бяха лоши новини, но по начина, по който ми ги съобщи — като че ли ставаше дума за някаква незначителна подробност, — нещо ми подсказа, че това не е всичко.

Очевидно Сюзън знаеше още нещо.

— Какво става? — заинтересувах се аз.

— Какво става ли? Ти все още си оставаш невероятно шибан глупак, Джон. Ако можеше да ме нараниш, навярно отново щеше да разбиеш сърцето ми.

Несъмнено още не ми бе простила.

— Знам това, Сюзън. Но има още нещо, нали?

Тя се засмя над моя опит да демонстрирам интуицията си.

— За колко минути най-бързо можеш да стигнеш до кабинета ми?

109.

Двадесет минути по-късно Сюзън и аз пътувахме на север от Ню Йорк, а след още час и половина път по шосето стигнахме до психиатричната клиника „Пайн Удс“ в Лафайетвил — глухо градче във вътрешността на щата Ню Йорк.

— Това ще те заинтересува — заяви Сюзън, след като излязохме от моята кола и се отправихме към главната сграда — кафява тухлена осеметажна грамада. — Ще се срещнем с един родител. Майката на Нора живее тук, ОʼХара.

Усмихнах се вяло, но мога да кажа, че Сюзън се забавляваше от ситуацията.

Не след дълго се озовахме в малката зала за срещи в психиатричната клиника на най-горния етаж на сградата. От другата страна на масата срещу нас бе седнала старшата сестра на отделението.

Не мога да кажа дали тази едра жена бе изплашена, или просто бе изнервена. Както и да е, тя изглеждаше силно смутена. Срещата с двама агенти от ФБР би подействала по същия начин на повечето хора.

— Агент ОʼХара, искам да ви запозная с Емили Бароус — каза Сюзън, която вече бе разговаряла с хората от клиниката „Пайн Удс“.