Меден месец

Когато устоите на стабилността й престанаха да се разклащат, тя си възвърна привичното си спокойно и уравновесено, дори стоическо поведение. Все още пред нас стоеше въпросът за разхождащия се на свобода сериен убиец и задължението ни да го заловим. За съжаление докладите от проверките по места продължаваха да подкопават нашия оптимизъм. Нора като че ли бе изчезнала безследно.

— Какво казват нашите хора на Кайманите? — попитах аз.

— Нищо — отвърна Сюзън. — Никъде не е забелязана: нито на Карибите, нито в Брайърклиф Манър, нито в апартамента й тук, в града, нито някъде по междинните пунктове.

— Иисусе Христе! Къде ли е тогава?

— Това е въпрос за шестдесет и четири хиляди долара. — Сюзън сведе поглед към някакъв документ, оставен на бюрото й. На него бе изписан остатъкът от парите в банковата сметка на Нора Синклер, замразени по нареждане на Бюрото. — Или за да бъда по-точна, би трябвало да кажа, че е въпрос за осемнадесет милиона четиристотин двадесет и шест хиляди долара.

Сумата бе впечатляваща.

— Това ми напомни нещо — обадих се аз. — Какво стана с онзи адвокат, експерта по данъчното право? Кеплер?

— Онзи, когото ти притисна до стената?

— Бих използвал термина „убедих“.

— Няма значение как ще го характеризираме, защото Нора не се е обаждала в офиса му.

— Може би, ако го посетя и…

Тя вдигна ръка, за да ме накара да млъкна.

— Ти си завързан за бюрото си, забрави ли? А кой знае какво ще се случи занапред. — Опита се да се усмихне, съвсем леко. — Но всяко зло за добро. Ако ти забранят да участваш в операции, може би ще разполагаш с повече време, което да посвещаваш на момчетата си.

— Не знам — признах си аз. — Зависи от това дали тяхната майка ще ми позволи.

Сюзън отново се обърна и пак се загледа през прозореца.

— Знаеш ли, ако беше толкова добър съпруг, какъвто си като баща, ние никога нямаше да се разделим.

107.

Винаги съм се чувствал зле, когато са ме заставяли да седя неподвижно в някакво затворено помещение. А сега се предполагаше, че ще бъда обречен на това досадно занятие за неопределен период от време. Още не бяха изтекли първите два дни, откакто ме привързаха за бюрото, а вече започвах да се побърквам. Имаше доста работа по служебната документация, но аз дори не я подхващах. Единственото, на което бях способен, бе да зяпам през прозорците на кабинета към унилия и посивял център на Ню Йорк. И да се питам:

Къде, по дяволите, е тя?

Съобщенията от нашите агенти по места не ни осигуряваха поводи за радост. Никакви признаци за присъствието на Нора Синклер. Никаква следа от нея. По дяволите, как бе възможно да изчезне така безследно?

Еднообразието на делниците беше влудяващо отегчително. Когато позвъняваше телефонът в офиса, аз изчаквах да звънне още един или два пъти, след което вдигах слушалката и веднага я тръшвах обратно върху гнездото й. Държах се така, все едно на челото ми бе изписано: Внимание! Съд под високо налягане! Опасност от експлодиране!

Ето, телефонът отново звънна. Посегнах към слушалката и отново започна да се повтаря същото.

— ОʼХара слуша — казах аз.

Ала нищо не чух в отговор.

— Ало?

Пак нищо.

— Търсите ли някого?

— Липсваш ми — тихо промълви тя.

Подскочих в стола си.

— Хей, защо не кажеш нещо? — попита Нора. — Не ти ли липсвам? Дори и сексът с мен ли не ти липсва? Дори и това?

Тъкмо се канех да й отговоря — дори бях отворил уста, готов да я залея с поток от озлобена и високопарна тирада, но внезапно се спрях, защото осъзнах колко бе важно да задържа Нора на телефонната линия.

Натиснах бутона за запис на моя телефон, след което натиснах и съседния бутон за включване на веригата за проследяване на обаждането. Поех си дълбоко дъх.

— Как си, Нора?

Тя се засмя.

— О, хайде, поне ми изкрещи нещо гневно в слушалката. Мъжът, когото познавах, не беше от онези, които се сдържат и внимават на всяка своя крачка.

— Може би имаш предвид Крейг Рейнълдс?

— Нямаш намерение да продължаваш да се правиш на застрахователен агент, нали?

— Той не беше истински. Нищо не беше истинско, Нора.

— Иска ти се това да бе вярно. Но точно сега единствената истина е, че и ти не знаеш какво искаш: да ме чукаш или да ме убиеш.

— Напълно съм наясно по този въпрос — опровергах я аз.

— Сега пък заговори нараненото ти его — рече тя. — Като заговорихме за наранявания, как се чувстваш? Онази нощ не ми изглеждаше много добре.

— Не бях. Благодарение на теб.

— Ще ти кажа нещо, ОʼХара. Боли, при това адски, от това, че повече никога няма да се виждаме.

— На твое място не бих бил толкова сигурен в това — процедих аз през стиснати зъби. — Повярвай ми, ще те открия.

— Не е ли прекрасна тази дума? Повярвай ми. Предполагам, че напоследък съпругата ти не е имала много поводи да изговаря тази дума. Боже, колко съжалявам, задето провалих брака ти.

— Е, можеш да си спокойна, защото малко си закъсняла. Тя е моя бивша съпруга от две години насам.

— Наистина ли? Значи си свободен, ОʼХара?