Мейдей

Фитзджералд знаеше, че нито едно място не би могло да се нарече безопасно, в случай че огромният Стратън се завърти и излезе от пистата. Около него стояха операторите на четири телевизионни компании и запечатваха на лента огромния самолет, който със стържене и искри се плъзгаше по пистата на по-малко от три хиляди фута от тях. Пронизителният звук на раздиращия се метал заглуши грохота на двигателите, когато агонизиращият Стратън 797 се изравни с тях.

* * *

Уейн Метц погледна Едуард Джонсън и го попита с глух, изпълнен със страхопочитание глас:

— Той успя ли?

— Почти.

— Ще експлодира ли?

— Може би.

Двамата наблюдаваха огромния лайнер, който с дращене и стържене продължаваше да се влачи по пистата, оставяйки след себе си опашка от искри и пронизителния звук на раздиращ се метал.

Метц попита:

— Какво ще правим, ако не експлодира?

— Ще се качим в самолета, за да сме сред първите, които ще се срещнат с пилота.

Метц погледна Джонсън, а след това отново насочи поглед към осакатения Стратън. Тихичко се помоли:

— Експлодирай и умри.

* * *

Бери почувства, че самолетът се стовари тежко на пистата, чу и неописуемия звук, съпровождащ откъсването на колесника. Всичките осемстотин и двадесет хиляди паунда на самолета се тръснаха на пистата и той започна да се плъзга напред. Единственото чувство, което Бери изпитваше, бе гняв. Гняв срещу самия него, загдето бе позволил да стигне толкова далеч и да оплеска всичко в последния момент.

Но не всичко беше загубено. Той беше жив и възнамеряваше да си остане на този свят. Погледна към Шарън. Ръцете му се присегнаха към прекъсвачите, спиращи притока на гориво към двигателите. Забеляза, че Шарън го наблюдава — очевидно го гледаше още от момента на сблъсъка, изучаваше внимателно лицето му, опитвайки се да разбере по изражението му дали ще живеят, или ще умрат. Той й кимна, сякаш искаше да й каже: Всичко е наред. Но не беше.

Бери вдигна спойлерите, монтирани върху крилата, с отчаяната надежда, че те ще подействат като спирачка И ще намалят скоростта на килнатия на една страна самолет. Краката му настъпиха крачния лост за управление на кормилото, но сега, когато корпусът на самолета бе в контакт с бетонната настилка на пистата, усилията му да държи самолета ориентиран право напред по пистата не бяха особено резултатни.

За част от секундата, точно преди сблъсъка със земята, Бери си бе позволил да си представи как приземява самолета, рулира и спокойно го паркира на определеното за това място. Сега обаче знаеше, че ще е истински късметлия, ако успее да избегне експлозията. За пръв път в дългогодишната му практика на пилот му се прииска да остане без гориво. Но дори и с празни резервоари самолетът пак би могъл да се разхвърчи на безброй парченца, ако парите в двигателите се възпламенят.

20.

Главата на Джон Бери пулсираше от болка. Гадеше му се. В далечината чуваше вой на сирени, скърцане на спирачки, викове на хората от спасителните екипи. Пищяха клаксони, грачеха радиостанции, навсякъде около него се чуваха воплите и стенанията на ранените. Той се надигна, седна и се опита да се огледа, но дясното му око бе силно замъглено. Той го разтърка и ръката му се обагри с кръв.

— По дяволите…

Вдигна поглед към огромния Стратън, извисил се над него. Гигантският свръхзвуков лайнер лежеше по корем, леко килнат надясно, с вирнат към небето нос. Невероятно, помисли си Бери, загледан в размерите на самолета, който бе приземил. Пилотската кабина беше толкова малка… Той внезапно бе завладян от страхопочитание и гордост.

— Мили Боже…

Бери смяташе, че е бил в безсъзнание много за кратко, защото около самолета все още цареше пълен хаос. Аварийни камиони и линейки се тълпяха наоколо. Той погледна лявото крило. Оттам все още се виеше тънка струйка дим, но пламъците бяха потушени. Няколко пожарни коли бяха спрели от двете страни на самолета и го обливаха с пяна от безопасно разстояние.

Бери си пое дълбоко дъх. Странно, помисли си той, но изпитваше чувството, че продължава да седи в кабината на самолета; все още усещаше вибрациите на корпуса, долавяше пулсирането на двигателите — подобно на моряк, който, макар и слязъл от кораба, продължава да върви с люлееща се походка. Положи дланите на ръцете си върху топлия бетон, сякаш за да се убеди, че наистина се е върнал на земята. Отново пое дълбоко въздух, за да прочисти главата си, но стомахът му отново се разбунтува от лютивата и натрапчива миризма на пушек.

Бери се изправи несигурно и огледа пистата. Около двадесет души лежаха на бетона — някои бяха в безсъзнание, някои стенеха от болка, а други се опитваха да пълзят. Бери потърси с поглед Шарън и Линда — опитваше се да открие оранжевите им спасителни жилетки сред тълпата от ранени пътници. Нито Шарън, нито Линда обаче бяха на земята.

Вдигна очи и видя, че жълтата аварийна пързалка все още бе прикрепена към евакуационния изход. Бери се разкрещя към отворената врата.

— Шарън! Линда!

Някаква фигура застана на вратата и Бери разпозна втория пилот, Дан Маквери.