Мейдей

Продължи напред в тъмнината, привел се надолу, за да избегне гъстия дим. Най-накрая се добра до стълбището, сграбчи перилата и установи, че цялата конструкция е разхлабена. Направи няколко неуверени крачки нагоре по стълбите, след което спря и погледна назад към огряната от слънцето част от салона, разположена между двете дупки в корпуса. Опита се да види дали не го е последвал някой от мъжете от спасителния екип, но видя само едно от безмозъчните привидения, което се препъваше насам-натам, закрило очите си с ръце, за да се предпази от ярките слънчеви лъчи.

Бери направи още една крачка нагоре. Спираловидното стълбище леко се измести на една страна.

— По дяволите… — Бери извика: — Шарън! Линда!

Някакъв глас се провикна в отговор:

— Шаарааан. Линаа!

Бери дълбоко си пое дъх, направи още една крачка, а след това още една. Продължи да се изкачва предпазливо по люлеещото се стълбище, като не спираше да вика:

— Шарън! Линда!

Всеки път получаваше един и същ отговор.

— Шаарааан. Линаа!

Бери чу гласовете на хората, скупчили се в подножието и в горния край на стълбището. Димът от салона се издигаше нагоре по стълбището и излизаше през отворения авариен изход на пилотската кабина, а Бери все едно се намираше в комин. Той извади носна кърпичка от джоба си и я притисна към лицето си. Веднага обаче му прилоша, зави му се свят и той се уплаши да не припадне.

Помисли си, че това, което върши в момента, не е просто героизъм. Знаеше, че не би могъл да живее с мисълта, че той се е спасил, спускайки се по аварийната пързалка, а те двете са намерили смъртта си в кабината, само на крачка от избавлението. А и нито за миг не бе забравил за компютърните разпечатки, които щяха да подкрепят твърденията му пред властите, че някой съзнателно се е опитал да потопи техния Стратън в океана, и щяха да докажат, че думите му не са породени от лудост. А и чувствата, които изпитваше към Шарън Крендъл…

Бери направи още една крачка нагоре. Над него, на площадката, се надвеси някаква сянка, а нечия ръка го сграбчи за глезена. Един глас изкрещя:

— Шараан!

Друг се изсмя. Някакво куче изръмжа.

Отново се бе върнал в ада.

* * *

Едуард Джонсън и Уейн Метц слязоха от колата на няколко ярда от масивния Стратън, заобиколен от жълтите пожарни коли, които изглеждаха толкова дребни около него, че Джонсън неволно си представи бръмбари лешояди, струпани около умряла птица.

Джонсън огледа евакуационния лагер — алуминиевите подпори и носилките, празните колички, спрелите наблизо линейки. Намери една жена с папка в ръка, която като че ли ръководеше нещата, и й се представи като вицепрезидент на Транс-Юнайтид, какъвто беше в действителност и какъвто искаше да си остане. Това бе и причината, довела го тук — той трябваше да установи възможно най-пълен контрол върху положението и, ако имаше малко повече късмет, току-виж установил, че онзи мъж, Бери, и стюардесата са мъртви, а разпечатките си стоят в тавичката пред принтера на компютърната система. Ако все пак се окажеше, че нещата не стоят точно така, Джонсън разбираше, че ще му се наложи да вземе някои трудни решения и да извърши доста неприятни неща.

Жената с папката се представи като доктор Емет от медицинския екип за бързо реагиране на летището.

— Докторе, колко души успяхте да извадите? — попита я Джонсън.

— Не сме вадили никого. Те просто се спуснаха по пързалката. И да, точно двадесет и двама — отвърна доктор Емет.

Джонсън погледна жълтата аварийна пързалка в далечината.

Доктор Емет продължи:

— Спасителните екипи съвсем скоро ще влязат в самолета. И тогава ще ни се отвори много работа. — Помисли малко, а след това додаде: — Освен ако хората там не са се задушили от дима… което е напълно възможно, тъй като не забелязвам някой да се опитва да излезе навън. Не виждам и опити да се отворят другите аварийни изходи.

Джонсън кимна и продължи да я разпитва.

— Какво е състоянието на хората, които са при вас?

Доктор Емет се поколеба, преди да отговори.

— Ами… всички те са претърпели някакви физически наранявания… кървящи рани, контузии, счупвания, но не и изгаряния. Освен това всички са погълнали дим…

— Умственото им състояние, докторе — прекъсна я Джонсън. — Добро ли е умственото им състояние?

Доктор Емет помисли малко и едва тогава отговори.

— Не. В началото си помислих, че това се дължи на преживения шок и на задушливия дим, но…

Джонсън я прекъсна отново.

— Всички те са били подложени на кислороден глад когато… — той посочи дупката в корпуса на самолета, — когато това се е случило.

Тя кимна.

— Разбирам.

— Забелязахте ли сред тях да има хора, които изглеждат умствено… нормални?

— Не мисля… Някои от тях са в безсъзнание и не мога…

Джонсън отново не я изчака да довърши.

— Знаем, че има поне трима души, които не са били засегнати от кислородния глад — мъж, стюардеса и младо момиче. Освен това възможно е да има още една стюардеса — азиатка — и още един пътник, които да не са… мозъчно увредени. — Той погледна доктор Емет и попита: — Виждала ли сте някой, който да прилича на тях?

Тя поклати отрицателно глава.