Мейдей

Въз основа на онова, което му бе казал Джак Милър, Фитзджералд търсеше пътниците с имена Джон Бери, Харолд Стейн и Линда Фарли, както и стюардесите Шарън Крендъл и Барбара Йоширо. В един момент си даде сметка, че никой от пътниците не може да каже името си. Бяха му нужни само няколко минути, за да осъзнае напълно трагизма на случилото се.

Фитзджералд се приближи до линейка, в която тъкмо качваха една носилка. На нея лежеше мъж с окървавена бяла риза с пагони и с черно-бяла табелка, на която пишеше Маквери.

Фитзджералд даде знак на парамедиците да изчакат малко, наведе се над Маквери и видя, че мъжът, макар и в съзнание, е завързан с предпазни колани. Спомни си, че веднъж, на един семинар, съвсем за кратко бе разменил няколко думи с Дан Маквери. Заговори:

— Дан. Дан. Чуваш ли ме?

Маквери погледна главния пилот — един мъж, който допреди няколко часа му беше шеф и с когото винаги бе искал да си поговори. Сега обаче втори пилот Даниел Маквери не би разпознал дори себе си в огледалото, камо ли главен пилот Кевин Фитзджералд.

— Ааа!…

— Дан? Аз съм, Кевин Фитзджералд. Дан? Дан, можеш ли?… — Не, даде си сметка Фитзджералд, не, не можеш и никога няма да можеш. — По дяволите! О, Боже…

Мили Боже, мили Боже… — И изведнъж осъзна какво точно са намислили Едуард Джонсън и Уейн Метц.

* * *

Една пожарна кола мина наблизо и Бери скочи на стъпалото от страната на шофьора.

— Карай под крилото — нареди късо. Шофьорът се поколеба, но предпочете да не спори с човек, който явно не е съвсем на себе си, леко зави и се насочи към килнатото крило.

Бери се качи по малката стълба, закрепена от едната страна на колата, покатери се на покрива и се опита да запази равновесие. Когато пожарната мина под крилото, Бери подскочи напред и се приземи на четири крака върху него.

Тръгна по хлъзгавото, покрито с пяна крило, към корпуса, където бе разположен другият авариен изход. Плъзна се на една страна, след което отново продължи. Най-накрая се добра до вратата и хвана бравата.

Задържа дъха си, дръпна силно, но малката врата не се отвори.

— По дяволите! — Отпусна се на колене пред вратата и продължи да дърпа, но безуспешно.

Няколко пожарникари започнаха да му крещят да се махне оттам. Бери се изправи и тръгна към предния край на крилото, притиснал тяло към корпуса, докато обувките му се плъзгаха по пяната. Приближи се до дупката в корпуса, която се намираше малко над крилото.

Една пожарна спря само на няколко фута под него. Пожарникарите продължаваха да му крещят и той видя, че към него се издига една хидравлична платформа с двама души от спасителния екип върху нея.

— Бери си даде сметка, че не може да стигне до дупката в корпуса. Даде знак на пожарникарите, че иска да слезе, и ги помоли с жестове да издигнат платформата по-високо. Платформата се изравни с крилото. Единият мъж, хванал се с едната си ръка за предпазното перило, протегна другата си ръка към Бери. Бери я сграбчи и скочи на платформата.

Преди платформата да тръгне надолу и преди някой от двамата мъже на нея да успее да реагира по някакъв начин, Бери се спусна към дупката в корпуса, мина през нея и изчезна във вътрешността на самолета.

Приземи се на пода сред изпочупените отломъци. Забеляза няколко обезобразени тела, чу стоновете на ранените. Изпитваше дълбоко съжаление към тези мъже, жени и деца, преживели ужаса на експлозията и декомпресията, а след това и кислородния глад, последван от ужасно кацане и задушаване с пушек. Хрумна му — не, тази мисъл не минаваше за пръв път през главата му — че трябваше просто да потопи лайнера в Тихия океан.

Той обаче не го бе сторил и сега трябваше да се погрижи за някои неща.

Двамата мъже на платформата му крещяха да се върне обратно.

— Ей, приятел! Излез оттам! Самолетът може да избухне. Ела тук!

Бери ги погледна, огрени от лъчите на слънцето, и извика в отговор.

— Отивам в кабината, за да взема съпругата и дъщеря си.

Самолетът лежеше килнат надясно, а носът му бе вирнат леко нагоре. Бери тръгна по лявата пътека по посока на спираловидното стълбище.

Стъклата на прозорците бяха покрити с пяна и колкото повече се отдалечаваше Бери от двете дупки в корпуса, толкова по-тъмно и задимено ставаше. Чуваше, че наоколо се движат хора, почувства, че някой се промъкна край него в тъмнината. В салона цареше необяснима тишина, нарушавана единствено от неестественото ръмжене, което долиташе някъде отблизо. Бери си помисли, че може да е кучешко.

Отдавна бе отписал Барбара Йоширо и Харолд Стейн, но въпреки това реши да опита да ги потърси. Провикна се високо:

— Барбара! Барбара Йоширо! Харолд Стейн! Чувате ли ме?

В началото не последва отговор, но след това от тъмнината долетя мъжки глас.

— Тук.

— Къде? Господин Стейн?

— Ааа. Гусин. Ааа.

— По дяволите! По дяволите! Млъкни! — Бери усети, че губи контрол и се опита да успокои нервите си. Беше почти сигурен, че Йоширо и Стейн са или мъртви, или в безсъзнание и не би могъл да им помогне по никакъв начин.