Мейдей

Маквери застана на прага за секунда, а след това пристъпи напред сякаш слизаше по стълбище. В следващия миг падна назад и полетя надолу по пързалката, като виеше от ужас. Краката му се удариха в бетона, тялото му политна напред, той се преметна през глава и падна право в ръцете на Джон Бери.

В продължение на няколко много дълги секунди двамата мъже останаха приковали погледи един в друг. Докато се взираше в очите на човека, причинил му толкова много неприятности, Бери осъзна, че в случая гневът и омразата бяха абсолютно ненужни и недопустими чувства. Той заговори на Маквери.

— Аз върнах самолета ти у дома, приятел. Вече си у дома.

Маквери продължи да се взира в Бери. Не проявяваше нито разбиране, нито агресия. После изведнъж се отпусна в ръцете на Бери и по лицето му се търкулна самотна сълза.

Един медик, бутащ пред себе си количка, бързо се приближи към хората, разпръснати в подножието на пързалката. Бери веднага го повика:

— Ей! Вземете този човек. Това е вторият пилот. Има нужда от помощ.

Медикът се приближи до Бери и двамата заедно качиха Маквери на носилката. Бери рече:

— По-добре завържете предпазните колани. Медикът кимна и, докато завързваше коланите, се обърна към Бери.

— Ей, какво им има на тези хора? Бери отговори веднага.

— Мозъците им… Недостиг на кислород. Те всички са… Не са добре. Непредсказуеми са.

Медикът кимна.

— Вие добре ли сте?

— Да.

— Не бива да се движите. Просто легнете някъде и изчакайте да ви вземат с носилка.

— Добре.

Медикът тръгна с количката към десетината спрели линейки, които заедно с двадесетина камиона се използваха за превозване на мъртвите и ранените.

Бери се опита да проумее какво точно става около него. По всичко личеше, че повечето членове на спасителните екипи, както и самите аварийни коли, стоят на безопасно разстояние от осакатения Стратън в очакване пожарникарите да ги уверят, че самолетът няма да избухне. Пред нито една от вратите нямаше стълби или хидравлични платформи. Никой не смееше да се доближи и до дупките в корпуса на самолета. Бери виждаше единствено маркучите на пожарникарите, които обливаха огромния самолет — от носа до опашката — с химикали. Гигантският лайнер блестеше на светлината, по него се стичаше вода и се събираше на локвички в подножието му. Бери забеляза, че една пожарна кола облива опашката с бяла пяна, закривайки по този начин емблемата на Транс-Юнайтид. Даде си сметка, че използването на пяната се налага не толкова от самия пожар, колкото от изискванията на отдела за връзки с обществеността.

Забеляза още, че няколко медици, пренебрегнали риска от евентуалната експлозия, се бяха приближили до самолета и изнасяха пътниците, спуснали се по единствената надуваема пързалка, която излизаше от аварийния изход на пилотската кабина.

Бери вдигна очи към вратата и отново извика:

— Шарън! Линда!

Сграбчи за ръката един минаващ край него пожарникар и изкрещя:

— Съпругата и дъщеря ми са в кабината! Трябва да се кача там горе!

Пожарникарят вдигна поглед към високия купол на големия Стратън 797, под който бяха разположени пилотската кабина и салонът за развлечения. После поклати глава.

— Не разполагаме с толкова висока стълба в момента.

— Тогава докарайте тук една шибана пожарна със стълба! Веднага!

— Спокойно, приятел. Само след минута ще отворим вратите на пътническия салон. Ще влезем и в кабината и ще доведем семейството ти. — После додаде: — Трябва да те помоля да се отдалечиш от самолета. Отиди ей там при линейките. Тръгвай.

Бери се обърна и бързо се запъти към опашката на самолета.

Виеше му се свят и той реши, че вероятно е претърпял леко сътресение. Огледа района около себе си. В далечината съзря главния терминал, откъдето идваха още превозни средства. Забеляза няколко коли с антени и сателитни чинии по покривите си и разбра, че телевизията също е тук. Редица полицейски коли с включени светлини държеше телевизионните екипи на разстояние и не позволяваше на постоянно нарастващата тълпа да се приближи към самолета.

Джон Бери изведнъж си даде сметка, че някъде около него се намира човекът, или хората, които имат достъп до компютърната система за връзка и които се бяха опитали да потопят него и всички останали пътници на борда на Стратън в океана. Несъмнено, помисли си той, това е човек на авиокомпанията. Някой, заемащ достатъчно висок пост в йерархията, който разполага с властта да остане сам в комуникационната зала, прогонвайки всички останали. В момента обаче този човек не беше основната му грижа. Сега трябваше да се погрижи за жената и момичето, останали в самолета.

* * *

Главният пилот на Транс-Юнайтид, капитан Кевин Фитзджералд, сновеше между линейките, между количките и алуминиевите подпори, върху които бяха закрепени носилки. Разговаряше бързо с парамедиците и лекарите, взираше се в лицата на всичките двадесетина, спуснали се по пързалката пътници, които бяха докарани тук, по-далеч от самолета, който би могъл да избухне.