Мейдей

Като съдеше по плавните и симетрични движения на самолета, Матос стигна до заключението, че маневрата се контролира по електронен път. Само компютризираният автопилот можеше да осъществи толкова прецизен контрол върху движението на огромния лайнер. Матос продължи с доклада.

— База, самолетът продължава да лети на автопилот.

Той обаче знаеше, че този автопилот несъмнено се управлява от човешка ръка.

Матос погледна във визьора, а след това сведе очи към отворения механизъм за изстрелване на ракетата. Сякаш го виждаше за пръв път. О, Исусе!

Ръката му изтръпна и той осъзна, че натиска с все сила бутона, осигуряващ му радиовръзка с Нимитц. Съзнаваше обаче, че не може вечно да държи канала затворен за Слоун. Заговори отново, за да оправдае факта, че продължава да натиска бутона. Искаше още малко време за размисъл.

— Завоят е внимателно планиран и осъществен. Някой управлява този самолет — някой работи с автопилота. Мога да прелетя край кабината, за да се уверя визуално. — Отдръпна пръст от бутона.

— Не! — изкрещя Слоун. — Това е заповед. Продължавай да летиш зад самолета. Не прави нищо, с което би могъл да привлечеш вниманието към себе си. И не дръж ръката си постоянно върху бутона за радиовръзка. Не се опитвай да ме изолираш отново! Разбра ли?

Матос кимна почти покорно.

— Слушам. Съжалявам, аз бях просто… развълнуван и… сигурно съм стиснал силно командния лост… Край.

— Продължаваш ли да следиш радиоканалите?

Матос сведе поглед към страничната конзола. Оборудването за контрол върху радиоканалите работеше, но не бе засякло никакъв радиообмен.

— Следя ги. Не засичам радиообмен от Стратън на нормалните честоти.

— Добре, Питър. Следвай самолета до второ нареждане. Разбра ли заповедта?

— Разбрано, сър. Следвам самолета до второ нареждане.

— Край.

Матос облиза пресъхналите си устни и погледна към компаса. Неохотно протегна ръка към бутона за радиовръзка. Когато висшестоящ командир прекъсне радиовръзката с думата край, това е равносилно на: Не ми се обаждай, аз ще те потърся. Край на разговора. Матос обаче имаше какво да докладва.

— База?

Последва кратка пауза.

— Какво има, три-четири-седем?

— База, който и да е човекът, пилотиращ този самолет, той очевидно си разбира от работата. Пътническият Стратън лети със стабилни параметри. Новият му курс е на сто и двадесет градуса. Очевидно се връща към Калифорния.

Мълчанието, с което бе посрещнато съобщението му, сякаш продължи цяла вечност.

— Разбрано. Още нещо?

Матос не успя да разгадае какво се крие зад равнодушния коментар на Слоун. Запита се какви ли мисли минават през главата на капитана в този момент. Защо бяха решили, че всички хора на борда на онзи самолет са мъртви? Матос не можеше да не зададе този толкова очевиден въпрос.

— База, не разбирам заповедта. Защо трябва да летя далеч от кабината на пътническия лайнер?

Облегна се назад в нетърпеливо очакване на отговора.

Той дойде след цяла минута.

— Защото така заповядвам аз, лейтенант. — Гласът вече не звучеше равнодушно. Слоун продължи: — Всички ние сме затънали до шии в неприятности. Ако не искаш да прекараш остатъка от скапания си живот във военния затвор в Портсмаут, ще стоиш далеч от кабината. Предлагам ти, лейтенант, да помислиш върху въпроса си и да ми се обадиш, за да ми съобщиш отговора, когато си готов с него. Ясно ли е?

Матос кимна отново и се загледа в ръцете си, които стискаха контролния лост.

— Ясно, сър.

— Край!

Матос избута визьора за ръчно прицелване настрана и щракна предпазния капак върху копчето за изстрелващия механизъм. Облегна се назад в удобната седалка и се загледа надолу към самолета. От продължителното взиране погледът му се разфокусира. Той затвори очи, а след това се опита да изпразни съзнанието си. Изтри цялата странична информация, натрупала се в главата му, и се опита да се върне към началото — към мига, в който бе видял двете мишени върху радарния екран. Бавно започна да осъзнава какво цели Слоун. Сега вече разбираше съвсем ясно какво още ще поискат от него. Кажи си го, Питър, помисли си той. Убийство.

8.

Пътническият Стратън отново зае хоризонтално положение, усещането за увеличена гравитация в кабината намаля, а след това изчезна напълно.

Джон Бери се усмихна. Шарън Крендъл се усмихна в отговор.

— Направихме го! Джон, това беше страхотно! Много, много добре…

Бери не можа да сдържи смеха си.

— Добре. Добре, променихме курса. Механизмите на управление реагираха добре. Успяхме да направим завоя.

Усещаше, че широката усмивка продължава да стои като залепена на лицето му. Знаеше, че изглежда глупаво. Замисли се за кацането, което предстоеше, и усмивката му мигом помръкна. Помисли си, че летенето е като ходене по високо опънато въже. Една грешна стъпка и край! Няма възможност за повторни опити.

— Добре, хайде да им изпратим съобщение. — Протегна ръка и започна да пише.

ОТ ПОЛЕТ 52: ЗАВОЯТ ОСЪЩЕСТВЕН. КУРС НА 120 ГРАДУСА. ЧАКАМЕ УКАЗАНИЯ.

Натисна бутона за изпращане на съобщението. Звънецът, сигнализиращ за идващия отговор, се чу почти веднага.