Мейдей

— Изчакай, Барбара. Джон се върна. — Тя погледна Бери. — Барбара е добре. Какво е положението в салона?

Бери се отпусна тежко на мястото си.

— Нормално. — Замълча за миг. — Не съвсем. Пътниците започват да стават малко… непослушни. — Изкашля се леко и додаде: — Капитанът умря.

Шарън Крендъл затвори очи и сведе глава. Промърмори тихо:

— О, по дяволите!

Почувства дълбока тъга. Смъртта на капитан Стюарт породи у нея чувство на невъзвратима загуба. Положението отново започна да й се струва безнадеждно.

— Шарън?

Тя вдигна глава.

— Добре съм. Ето. Барбара иска да разговаря с теб за някакви кабели.

Бери взе слушалката.

— Барбара? Какво има? Къде си?

— По средата на салона. — Гласът й сякаш идваше от много далеч, заглушаван от свистенето на въздуха и рева на реактивните двигатели. — Близо до по-голямата дупка има цяла топка кабели, които висят от тавана. Някои от пътниците се удрят в тях, но не им става нищо. Очевидно по кабелите не тече електричество.

Бери се замисли за момент. Цялата техника в самолета като че ли работеше нормално. Единствено радиопредавателите бяха извън строя. И повредата им вероятно се дължеше на прекъснати кабели. Надяваше се, че въпросните кабели не са свързани по някакъв начин с механизмите за управление.

— Това може да са кабелите на антената.

Струваше му се логично антените на този свръхзвуков самолет да са монтирани в някоя част с по-малко челно съпротивление. В опашката например. Подозираше, че компютърната система работи с различен сигнал и използва сателитна антена, която би трябвало да се намира близо до носа. Ето защо компютърната система работеше, а радиостанциите мълчаха.

— Искаш ли да се опитам да ги свържа отново?

Бери се усмихна. В този век на съвременни технологии всеки смяташе, че разбира от техника. Не можеше да отрече обаче, че се изисква много смелост и кураж, за да се предложи нещо такова в момент като този.

— Не. Ще ти трябват специални инструменти, а и ще отнеме много време. — Ако тези кабели все пак бяха свързани по някакъв начин с механизмите на управление, щеше да се наложи той лично да се опита да ги свърже отново. — Не са важни. — Нещо друго обаче го притесняваше и той смяташе, че Барбара ще може да отговори на въпроса му. — Слушай, Барбара, виждаш ли някакви следи от експлозията? Обгорели седалки например? Чернилка по металните повърхности? Такива неща.

Последва кратка пауза.

— Не. Не виждам нищо такова. — Отново мълчание. — Странно. Няма абсолютно нищо, което да подсказва, че е имало експлозия на борда. Като се изключат двете дупки и цялата бъркотия наоколо.

Бери кимна. И той бе останал с подобно впечатление. Ако двете дупки се намираха на корема, или на покрива на самолетния корпус, би допуснал, че са прелетели през зона на метеоритен дъжд. Знаеше, че това е изключително рядък феномен — дори и на шестдесет и две хиляди фута височина. Може ли метеорит да лети хоризонтално? Бери нямаше отговор на този въпрос, макар подобна възможност да му се струваше малко вероятна. Дали не трябва да съобщи за тези си наблюдения? Имаше ли изобщо някакво значение?

— Барбара, как са пътниците?

— Половината са все още съвсем тихи и спокойни. Има обаче и такива, които се разхождат из салона. Мисля, че се размърдаха след завоя. Двама дори се сбиха.

Бери си помисли, че гласът й звучи спокойно и овладяно — като на добър и опитен репортер.

— Пази се. Придвижвай се бавно. И не прави резки движения.

— Зная.

— В подножието на стълбището са се насъбрали доста хора — информира я той.

— Не мога да видя стълбището оттук, но виждам част от тълпата, която се е натрупала от двете страни на кухненския бокс и тоалетните.

— Когато стигнеш до телефона в бокса, позвъни ми. Или извикай на Стейн. Един от нас ще слезе да ти помогне.

— Добре.

— Внимавай и се пази. Давам ти Шарън.

* * *

На Барбара Йоширо не й се говореше повече. Когато погледна към салона, видя, че пътниците започват да й обръщат твърде голямо внимание. Телефонът се намираше в малката ниша по средата на салона, използвана от стюардесите. Тя имаше само един изход. Единственото преимущество на Барбара пред заобикалящите я хора беше в нейната физическа кондиция и подвижност.

— Барбара?

— Да, връщам се горе.

— Много ли е опасно? Да сляза ли при теб? — попита я Шарън.

— Не. — Йоширо се постара гласът й да прозвучи по-спокойно. — Достатъчно дълго съм била стюардеса, за да зная как да се пазя от опипващите ръце на пътниците. — Шегата не прозвуча добре и тя побърза да добави: — Те не ми обръщат никакво внимание. Ще бъда при вас след няколко минути.

Тя остави слушалката и излезе на пътеката. Подпря гръб на стената на тоалетните и погледна към предната част на самолета. След това изви глава и погледна към опашката.