Мейдей

Леките преградни стени, отделящи секторите в пътническия салон, бяха съборени от въздушната струя след декомпресията. Сега целият салон, който беше дълъг двеста фута — спомняше си, че някой й бе споменал тази цифра — се простираше пред очите й от край до край. Единствено трите отделения, в които имаше по един кухненски бокс и тоалетни, преграждаха отчасти огромното помещение. Сините пластмасови клетки на сервизните помещения бяха подредени в редици, стигащи от пода до тавана — едната се намираше близо до опашката, другата, тази, до която се бе изправила, бе разположена по средата, а третата, тази в първокласния салон, й пречеше да види какво става в подножието на стълбището.

Навсякъде из салона се виждаха висящи кислородни маски, изпочупени и отскубнати от пода седалки, плоскости, откъртени от стените и тавана. На шестдесет фута от нея, по средата на разстоянието между стената, до която се намираше и първокласният сектор, зееха двете дупки, избити от бомбата. Или от каквото там друго бяха причинени.

Барбара Йоширо обмисли възможностите за връщането си на горния етаж. Разбра, че може да избира между два маршрута. Лявата пътека — тази, по която бе дошла — сега бе почти претъпкана с превъзбудени пътници. На дясната имаше само няколко души, но пък по нея бяха натрупани повече потрошени предмети и отломки. По-лошото обаче бе, че тази пътека минаваше точно край по-голямата дупка в корпуса на самолета. Дори и от мястото, на което бе застанала, Барбара виждаше през зейналия отвор водите на Тихия океан и предния ръб на крилото. Помисли си, че би могла да тръгне по дясната пътека, а след това да се премести на лявата, за да заобиколи участъка около зиналата дупка. Докато оглеждаше съсредоточено обстановката, Барбара изобщо не забеляза младежа, който стоеше на пътеката до нея и я оглеждаше напрегнато.

Барбара пое дълбоко въздух и направи няколко колебливи крачки по пътеката. Въпреки лекия хладен ветрец, който подухваше в салона, вонята беше непоносима и на Барбара започна да й призлява. Вдигна очи и се огледа във всички посоки. Около стотина мъже и жени продължаваха да седят по местата си, блокирайки по този начин празното пространство между редиците със седалки. Още стотина пътници стояха прави — на групи или поединично — и блокираха централната пътека. Някои се шляеха безцелно, блъскаха се в онези, изпречили се на пътя им, падаха на пода или върху седалките, ставаха отново и продължаваха безсмислените си обиколки. Всички бърбореха нещо неразбираемо, стенеха и пъшкаха. Ако просто си мълчаха, тя може би щеше да успее по-лесно да се абстрахира от присъствието им.

Изведнъж си даде сметка, че не само лицата им и звуците, които издаваха, но и дрехите им излъчваха безнадеждното им състояние. Елегантните им рокли и костюми бяха изпокъсани; някои от пътниците бяха полуголи. Някои носеха само по една обувка; други пристъпваха съвсем боси. Дрехите на почти всички бяха омазани с кръв и наплескани с повръщано.

Йоширо забеляза, че има пътници, които са били ранени по време на експлозията. Осъзна, че до този момент не бе гледала на тях като на пострадали човешки същества, а ги бе възприемала като сива аморфна маса, безлична и заплашителна. Сега обаче забеляза една жена с отпрано ухо, увиснало гротескно край лицето й. Видя мъж, изгубил два пръста на ръката си. Едно малко момиченце докосваше ужасна на вид рана върху бедрото си. Детето плачеше. Йоширо проумя, че тези хора все още усещат болка. Но защо трябваше да чувстват болка, щом не можеха да почувстват нищо друго? Защо усещането за болка не е било погребано в унищожените им мозъци? Защо не им е била спестена поне тази агония?

Барбара видя някакво тяло, лежащо на пътеката пред нея. Беше Джеф Прайс, стюардът. Къде бяха останалите стюардеси? Бавно се огледа наоколо, опитвайки се да открие другите синьо-бели униформи.

Още една стюардеса беше коленичила почти неподвижно на пода. Момичето беше с гръб, но Барбара Йоширо видя дългата й черна коса и се досети, че това е Мери Гомес. Стюардесата като че ли изобщо не забелязваше какво става около нея — не обръщаше внимание на хората, които се спъваха в нея, нито пък на вятъра, развяващ дългата коса край лицето й. Барбара Йоширо си спомни, че Мери Гомес бе позвънила в камбуза, за да попита дали имат нужда от помощ. Съвсем ясно си спомни и отговора на Шарън: Не, Мери, благодаря ти. Двете с Барбара почти свършихме. Качваме се след минута. Всъщност се забавиха долу почти пет минути. Ако се бяха качили по-рано… Религията, която изповядваше, не обръщаше специално внимание на съдбата, но случаи като този я караха да се замисли за Господ и за странния начин, по който разполага събитията във времето. Тя отмести поглед от Мери Гомес.