Мошеникът

— Добре. Двамата ще отидем в Модесто — съгласи се той, после се обърна към Джон. — Ще се върнем утре вечерта. Започни да търсиш офис на два етажа в някой небостъргач. Ще бъде страхотно, ако е в центъра, близо до другите големи петролни компании. Ще бъде хубаво, ако от прозорците ни се виждат сградите на „Тексако“ или на „Шел“.

— Ще наема два последни етажа на пазара, до Ексън Тауър — рече Джон. — Какво ще кажеш за неонова реклама на покрива с емблемата на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“?

— Каква е емблемата на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“? — попита Виктория.

— Лос с петролна сонда в задника — ухили се Биано.

Джон каза довиждане, взе брезентовата чанта и излезе от бара.

— Защо ще ходим в Модесто? — попита тя.

— Долината на Сан Йоакин е един от последните потенциално големи петролни басейни в Северното полукълбо. Досега са излезли само няколко оскъдни кладенеца с природен газ, но има още много предположения. Долината има онова, което геолозите наричат огромно пясъчно-каменно стратиграфско напластяване. Това я прави голямо откритие и идеално място за пасище на лосове, защото ако негодниците, в които се прицелваме, решат да я проверят, нашата история ще бъде подкрепена с геологични факти.

Излязоха от Сан Франциско със светлозеления форд ескорт и се отправиха на изток по магистрала 9. Скоро градският пейзаж отстъпи пред хълмисти обработваеми земи. Роджър си бе намерил място на задната седалка и сънуваше кучешките си сънища, като от време на време джафкаше и облизваше муцуна. Близо един час не разговаряха. Биано още се чудеше на Виктория. Тя беше бивш прокурор… За него беше малко обезпокоително като си помислеше, че бе успяла да му влезе под кожата. Запита се дали коварството или красотата й го размекваше, или общият им интерес да отмъстят. А може би беше поредният страничен ефект от побоя със стика за голф. На няколко пъти се улавя, че се опитва да я накара да се усмихне и се натъжаваше, когато не успееше. Мълчанието й започна да го смущава повече от неуспеха му да я разсмее.

— Добре ли си? — попита той.

— Да.

На лицето й имаше странно изражение.

— За какво мислиш? Много си мълчалива. Започваш да ме плашиш.

Онова, което тя му каза, не беше очакваната присъда, а несдържано вълнение.

— Не знаех, че е толкова лесно да се правят такива неща. Шашмата с перлата беше гениална. Дори не нарушихме нито един закон… А сега имаме фалшива петролна компания с акционери и регистрирана земя.

— Никога ли не си се занимавала с дела на измамници? — изненадан попита той.

— Бях обвинител в няколко случая за измама, но дребни. Преди две години имаше един уличен мошеник, който продаваше механични кучета. Трябваше да ходят и да лаят, но бяха дефектни. Измамникът ги взимаше от фабриката за една трета от цената и когато мишената се наведеше да разгледа кучето, той си преправяше гласа и започваше да лае. По Коледа продаде стотици. Номерът беше толкова евтин, че ме разсмя. Получи седем месеца. Но това сега е голямо престъпно начинание.

По една случайност Биано познаваше мошеника, за когото Виктория говореше. Това беше специалитет на фамилията Бейтс. Купуваха дефектни играчки от производител на име „Говореща животинска ферма“. Взимаха и патета, които не квакаха, и коледни джуджета, отказващи да кажат „Хо, хо, хо“. Измамникът от разказа на Виктория беше втори братовчед на Биано и се казваше Сони Тротоарния. Тогава Сони се беше провалил и Биано реши да не споменава за това.

— Виктория, ако искаш правосъдие за Карол, аз обещавам да ти го осигуря. Ще насъскам Томи и Джо един срещу друг, но ти трябва да си твърдо на моя страна.

— Знам. Задържай, като пускаш и умножавай, като делиш. Само дето досега съм правила обратното. Това е голяма промяна за мен. — Тя се умълча, сетне добави: — През целия си живот съм се опитвала да представлявам нещо, с което да се гордея.

— И то ли те сдъвка и изплю?

— Това не означава, че не си е заслужавало да вярвам в него.

Настъпи мълчание, после Виктория се усмихна.

— Е, сега вече всичко свърши. Наближаваме Модесто. Да намерим нашето пасище за лосове.

— Първо трябва да изберем боя за компанията. Пред нас има железарски магазин.

Спряха пред една дървена постройка от началото на века и влязоха. Магазинът имаше метални лавици, неоново осветление и линолеум на пода. Една цяла стена беше отделена за бои.

Виктория протегна ръка и взе една кутия с изумруденозелена боя.

— Тази е хубава. Тенеси е зелен щат.

— Какъв цвят си представяш, когато казвам „фероокис“?

— Нещо като ръжда…

— Такава ни трябва. Измамата ще бъде двупосочна.

— Разбира се, имаш право. — Тя грабна една кутия с яркооранжева боя и му я подаде. — Не е толкова лош избор, като си спомниш, че всичко, което нашето правителство прави, е умишлено грозно. Това е част от уравнението дизайн-цена-употреба. Поощрява функциалността за сметка на стила и цената за сметка на функциалността. Ето защо всичко изглежда грозно и не става за нищо.

— Да — усмихна се Биано. — Но това е малко ярко за корпоративна украса. Какво ще се получи, ако го направим по-тъмно с една трета от това?