Московска афера

— А спомена ли за вечерен прием? — Сергей потупа папката с върха на показалеца си. — Прием, който се е състоял снощи в израелското посолство?

— Мисля, че да.

— Помислете внимателно, господин Голани.

— Сигурен съм, че го спомена.

— А какво точно ви каза за него, господин Голани?

— Каза, че там ще има някои хора от опозицията.

— Така ли описа поканените гости? Като представители на опозицията?

— Всъщност мисля, че ги нарече „смели хора“, които са имали куража да оспорват режима.

— И защо вашият посланик е решил, че е необходимо да организира такъв прием? Да не би да е имал намерение да се намесва във вътрешните работи на Руската федерация?

— Мога да ви уверя, че не е имало никаква намеса. Беше само вечеря с приятни разговори.

— Кои присъстваха?

— Защо не попитате агентите, които наблюдаваха посолството снощи? Те снимаха всеки, който влизаше в комплекса, в това число и мен. Погледнете в папката си. Сигурно снимката ми е там.

Разпитващият се усмихна.

— Кои присъстваха, господин Голани?

Габриел изреди имената, доколкото си ги спомняше. Последното име, което каза, бе на Олга Сухова.

— За първи път ли се срещнахте с госпожица Сухова?

— Да.

— Името й известно ли ви беше?

— Не, никога не бях го чувал.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

— Изглежда, доста добре сте си паснали.

— Седяхме един до друг на вечерята. Проведохме приятен разговор.

— Обсъждахте ли неотдавнашната смърт на колегите й?

— Може и да е станало дума. Не си спомням.

— Какво си спомняте, господин Голани?

— Говорихме за Палестина и Близкия изток. За войната в Ирак. Говорихме за Русия.

— Какво си говорихте за Русия?

— За политиката й, разбира се, за наближаващите избори.

— Какво каза госпожица Сухова за тях?

— Каза, че руската политика е професионална битка — победителите и победените са избрани предварително. Каза, че сама по себе си кампанията не е нищо повече от празни думи, които нямат никакъв смисъл. Каза, че президентът и партията „Единна Русия“ ще спечелят съкрушително и ще поискат още един мандат. Единственият въпрос е колко гласа ще се изкушат да откраднат, за да постигнат целите си.

— Руската федерация е демократична държава. Политическият коментар на госпожица Сухова, макар и забавен и провокативен, е клеветнически и напълно неточен.

Разпитващият отгърна нова страница на бележника си.

— По време на вечерята останахте ли известно време сами?

— Олга каза, че иска да изпуши една цигара. Покани ме да я придружа.

— Сред вещите ви от снощи нямаше цигари.

— Това изобщо не е изненадващо, като се има предвид, че не пуша.

— Но все пак сте я придружили?

— Да.

— Защото искахте да поговорите насаме с нея на място, където никой няма да ви чуе?

— Защото бях привлечен от нея и — да, защото исках да поговоря насаме с нея на място, където никой няма да ни чуе.

— Къде отидохте?

— На терасата.

— Колко време бяхте сами?

— Минута-две, не повече.

— За какво говорихте?

— Попитах я дали мога да я видя отново. Дали не би искала да ми покаже Москва.

— Казахте ли й също, че сте женен?

— Вече бяхме обсъдили това.

— По време на вечерята?

— Да.

— Чия беше идеята да посетите Новодевичето гробище?

— Нейна.

— Защо е избрала това място?

— Каза, че за да разбере днешна Русия, човек трябва да се разходи сред гробовете.

— Заедно ли отидохте до гробището?

— Не, срещнах я там.

— Как отидохте дотам? С такси?

— Взех метрото.

— Кой пристигна пръв?

— Когато пристигнах, Олга ме чакаше пред вратите.

— И влязохте заедно в гробището?

— Разбира се.

— Чий гроб посетихте най-напред?

— На Чехов.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Опишете ми го.

Габриел затвори очи, сякаш се опитваше да извика образа на паметника, но вместо това чу гласа на Олга да шепне тихо в ухото му. Не трябва да им съобщавате името й — казваше тя. — Ако Иван разбере, че Елена го е предала, ще я убие.

19. Щабквартирата на ФСБ, Москва

Двамата напредваха упорито — колко време, Габриел можеше само да гадае. В някои моменти се лутаха в непознати територии. В други се връщаха по стъпките си на познат терен. Незначителните противоречия се възприемаха като доказателство за коварство, минималните пропуски бяха доказателство за лъжа. В разпитите се наблюдава един странен парадокс: понякога те предоставят повече информация на разпитвания, отколкото на този, който задава въпросите. Габриел бе заключил, че опонентът му е само едно малко зъбче от внушителен механизъм. Неговите въпроси, подобно на руската предизборна риторика, бяха повече празни думи, които нямаха никакъв смисъл. Истинските му врагове бяха някъде другаде. Тъй като се предполагаше, че вече би трябвало да е мъртъв, самото му присъствие в Лубянка им създаваше известно неудобство. Един фактор щеше да определи дали ще преживее нощта: притежаваха ли те властта да стигнат до подземията на Лубянка и да го убият?