Московска афера

Летището Шереметево-2 се намираше на около четиридесет и пет минути северно от градския център при умерено натоварен трафик. Габриел си позволи да се надява, че това е тяхната дестинация, но тя се стопи след час, прекаран в задната част на микробуса. Качеството на пътищата — плачевни дори в Москва — се влошаваше колкото повече се отдалечаваха от Лубянка. При всяка дупка нараненото му тяло бе пронизвано от силни болки и трябваше да се вкопчва в стоманената скоба, за да не бъде изхвърлен от седалката. Невъзможно бе да познае в каква посока пътуваха. Не можеше да каже дали се движеха на запад — към цивилизацията и просвещението, или на изток — към суровата вътрешност на Русия. На два пъти микробусът спира и на два пъти Габриел чу ядосани викове на руски. Предположи, че дори микробусът на ФСБ, лишен от разпознавателни знаци, не бе могъл да избегне изнудването от бандити и пътни полицаи, търсещи рушвет.

При третото спиране на микробуса вратите се отвориха и един от биячите влезе отзад. Той отключи белезниците и направи знак на Габриел да слезе. Зад тях бе спряла кола; следователят стоеше на светлината на аварийните светлини, като поглаждаше козята си брадичка, сякаш обмисляше кое би било най-подходящото място за екзекуцията. После Алон забеляза, че куфарът му лежи в една кална локва близо до найлонов плик, съдържащ личните му вещи. Сергей побутна плика към него с върха на обувката си и посочи към смътна жълта светлина на хоризонта.

— Украинската граница. Очакват ви.

— Къде е Олга?

— Предлагам да тръгвате, преди да сме размислили, господин Алон. И не идвайте повече в Русия. Ако го направите, ще ви убием. И няма да разчитаме на двама чеченски идиоти да ни свършат работата.

Габриел събра вещите си и тръгна към границата. Очакваше да чуе звук от изстрел и да получи куршум в гърба, но чу само шума от колите, които завиваха и потегляха обратно към Москва. Когато светлината от фаровете им изчезна, отвсякъде го обгърна мрак. Той се взря в далечната жълта светлина и продължи да върви. За миг сякаш Олга се появи до него. Сега животът й е във вашите ръце — напомни му тя. — Иван убива всеки, който застане на пътя му. Ако някога открие, че жена му е моят източник, няма да се поколебае да убие и нея.

Втора част Вербуването

20. Летище „Бен Гурион“, Израел

— Събудете се, господин Голани. Вече сте почти у дома.

Габриел бавно отвори очи и погледна през прозореца на първа класа. Светлините на крайбрежната равнина проблясваха в ярка дъга по края на Средиземно море като огърлица, нарисувана от Ван Дайк.

Той извърна глава и погледна към мъжа, който го бе събудил. Беше с двайсет години по-млад от него, с тъмносиви очи и изящно бледо лице. Дипломатическият паспорт в джоба на блейзъра му го представяше като Барух Голдщайн от израелското Министерство на външните работи. Истинското му име беше Михаил Абрамов. Работата на бодигард не беше единствената му специалност. Бивш член на специалните части Саярет Маткал23, той се бе присъединил към Службата, след като бе ликвидирал най-големите терористки водачи на „Хамас“ и „Ислямски джихад“. Притежаваше и други качества, които го превръщаха в идеалния кандидат за ескортирането на Габриел от Източна Европа до Израел. Михаил бе роден в Москва, в семейството на двама учени дисиденти, и говореше свободно руски.

Бяха прекарали в пътуване по-голямата част от деня. След като прекоси границата, Габриел се предаде на очакващия го екип от агенти на Украинската служба за сигурност. Те го отведоха в Киев и го предадоха на Михаил и двама други агенти на Службата. От Киев отпътуваха с кола за Варшава, където хванаха полет на „Ел Ал“. Дори и в самолета Шамрон не бе поел риск за сигурността на Габриел. Половината от екипажа бяха агенти на Службата и преди излитането целият самолет бе щателно претърсен за радиоактивни вещества и токсини. Храната и напитките на Габриел се съхраняваха в отделен запечатан контейнер. Ястията бяха приготвени от съпругата на Ари — Геула. „Това е вариантът на Службата за строг кашер24 — бе казал Михаил. — Одобрена от еврейския закон и с гаранция, че не съдържа руска отрова.“

Алон се опита да изправи гръб, но болката в бъбреците отново запулсира. Той затвори очи и зачака да утихне. Михаил, който обикновено нервничеше по време на полет, почукваше с показалец по масичката за хранене.

— Причиняваш ми главоболие, Михаил.

Показалецът му увисна във въздуха.

— Успя ли да си починеш?

— Не особено.

— Трябваше да внимаваш къде стъпваш по онова стълбище в КГБ.

— Сега се нарича ФСБ, Михаил. Не четеш ли вестници напоследък? КГБ вече не съществува.

— Как ти хрумна това? Те бяха КГБ по времето на моето московско детство, КГБ са и сега. — Той погледна часовника си. — Ще кацнем след няколко минути. Посрещащият екип ще те чака на пистата. След като приключиш с доклада си, ще можеш да спиш цял месец.