Московска афера

— Освен ако докладът ми не го направи невъзможно.

— Лоши ли са новините?

— Нещо ми подсказва, че съвсем скоро ще ги узнаеш, Михаил.

От аудиосистемата в кабината се разнесе електронен звън. Михаил вдигна очи към примигващия сигнал за предпазните колани и потупа Алон по ръката.

— По-добре го сложи. Не би искал да ядосаш стюардесата.

Габриел проследи погледа му и видя Киара да върви по пътеката между седалките. Облечена в красивата синя униформа на „Ел Ал“, тя строго напомняше на пасажерите да вдигнат облегалките си и да приберат масичките за хранене. Михаил изгълта остатъка от бирата си и разсеяно й подаде празната бутилка.

— Обслужването при този полет беше ужасно, не мислиш ли?

— Дори за стандартите на „Ел Ал“ — съгласи се Алон.

— Смятам, че веднага трябва да организираме курс за обучение.

— Ето този начин на мислене ще ти осигури работа сред ръководството на булевард „Цар Саул“.

— Може би трябва да си предложа услугите аз да го водя.

— И да работиш с нашите момичета? По-безопасно е да се върнеш в Ивицата Газа и да преследваш терористите от „Хамас“.

Габриел се облегна назад и затвори очи.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Просто леко неразположение от престоя ми в Лубянка.

— Кой би могъл да те вини за това? — Михаил мълча известно време. — Когато бях дете, от КГБ държаха баща ми там шест месеца. Казвал ли съм ти за това?

Не беше, но Алон бе чел личното му досие.

— След шестмесечния престой в Лубянка обявиха баща ми за душевноболен и го изпратиха на лечение в психиатрична болница. Разбира се, всичко това бе измама. Никой не се е оправял в съветска психиатрична болница — този род заведения бяха просто друга форма на ГУЛАГ. Все пак баща ми бе късметлия. Накрая го пуснаха и успяхме да дойдем в Израел. Но след престоя му в тази лудница той никога не се възстанови.

В този момент самолетът се разтърси леко при съприкосновението си със земята. Откъм сектора на икономичната класа долетяха нестройни ръкопляскания. Беше традиция в самолетите, кацащи в Израел, и за първи път Габриел се изкуши да се присъедини към ръкопляскащите. Но остана неподвижен и мълчалив на мястото си, докато самолетът се насочваше към терминала, и изчака да угасне сигналът за предпазните колани, след което се изправи и взе чантата си от багажното отделение.

Киара стоеше на вратата на салона. Тя му отправи стандартните пожелания за приятна вечер и го предупреди да внимава на слизане. Габриел пое след Михаил и двама други охраняващи агенти. Когато слязоха на пистата, Михаил и колегите му свиха надясно и се качиха в автобусите с останалите пътници. Габриел се отправи в обратната посока — към очакващото го пежо, и се настани на задната седалка. Шамрон огледа тъмночервената синина на бузата му.

— Мисля, че не изглеждаш твърде зле за човек, оцелял след престой в Лубянка. Как беше?

— Стаите са скромни, но обзавеждането е доста приятно.

— Може би щеше да е по-добре, ако бе намерил друг начин да се справиш с онези чеченци, вместо да ги убиваш.

— Обмислих възможността да избия оръжието от ръцете им, Ари, но тези неща сработват само във филмите.

— Радвам се да видя, че си преживял изпитанието, без да загубиш фаталистичното си чувство за хумор. На булевард „Цар Саул“ те чака екип от разпитващи. Опасявам се, че те очаква дълга нощ.

— Предпочитам да се върна в Лубянка, отколкото да се изправя пред тях тази вечер.

Шамрон го потупа бащински по рамото.

— Ще те отведа вкъщи, Габриел. Ще говорим по пътя.

21. Йерусалим

Имаха още много неща за обсъждане, когато пристигнаха в апартамента на улица „Наркис“. Въпреки че минаваше полунощ, Ари се самопокани на кафе. Габриел се поколеба, преди да пъхне ключа си в ключалката.

— Давай — каза спокойно Шамрон. — Вече сме я проверили.

— Мисля, че предпочитам да се бия с арабски терористи, отколкото с руснаци.

— За съжаление, невинаги имаме шанса да избираме враговете си.

Габриел влезе първи в апартамента и светна лампите. Всичко бе точно както го бе оставил преди седмица, в това число и недопитата чаша кафе, която бе сложил на излизане в кухненската мивка. Той изсипа утайката в канала, сложи кафе във френската преса и постави чайника с вода на печката. Когато отиде във всекидневната, завари Шамрон с цигара в устата, готов да щракне запалката си.

— Нали няма да пропушиш отново само защото са ме прибрали в Лубянка? Освен това, ако Киара надуши миризмата, когато се прибере, няма да спре да ми опява.

— Ще хвърлиш вината върху мен.

— Разбира се, ти си виновен за всичко. Но от прекалена употреба вече не върши работа.

Ари угаси запалката и остави цигарата на малката масичка, където лесно можеше да я стигне с едно ловко движение в мига, в който Габриел му обърнеше гръб.

— Трябваше да те оставя в Русия — промърмори той.

— Как успя да ме измъкнеш?

— Когато нашият посланик и шефът на московската ни централа разбраха, че ФСБ няма намерение да зачита дипломатическия ти имунитет, решихме да минем в настъпление. От Шабак25 редовно следят действията на служителите на руското посолство. Както се оказа, четирима от тях се бяха запили в бара на хотел „Шератон“.