Московска афера

Последните въпроси на разпитващия бяха зададени с изражението на отегчен пътен полицай, който записва подробностите за незначителен инцидент. Той надраска отговорите в бележника си, затвори го и погледна Габриел през малките стъкла на очилата си.

— Струва ми се интересно, че след като сте убили двамата чеченски бандити, не сте се почувствали зле. Да разбирам ли, че сте убивали и преди, господин Голани?

— Както всички израелски мъже, трябваше да служа в израелската отбранителна армия. Сражавал съм се на Синайския полуостров през 1973 година и в Ливан през 82-ра.

— Значи сте убили много невинни араби?

— Да, много.

— Вие сте ционистки потисник на невинните палестинци?

— Да, и то неразкаян.

— Не сте този, за когото се представяте, господин Голани. Дипломатическият ви паспорт е фалшив, както и името, вписано в него. Колкото по-скоро признаете престъпленията си, толкова по-добре.

Разпитващият сложи капачката на писалката си и бавно я зави. Това, изглежда, бе знак, защото вратата се отвори и в стаята се втурнаха четиримата биячи. Те го свалиха един етаж по-долу и го затвориха в килия, не по-голяма от килер за метли, където миришеше на мухъл и изпражнения. Не знаеше дали в съседство има други затворници, защото, когато вратата без прозорче се захлопна, настана пълна тишина и тъмнина.

Той легна, допирайки бузата си до студения под, и затвори очи. Олга Сухова изплува в съзнанието му в образа на икона, леко наклонила настрани глава, с молитвено допрени ръце. Ако имате късмета да се измъкнете жив от Русия, дори не си и помисляйте да се свържете с нея. Тя е заобиколена от бодигардове всяка минута от деня. Иван вижда всичко. Той чува всичко. Иван е чудовище.

* * *

Ту се потеше, ту се тресеше от студ. Бъбреците го боляха и не можеше да си поеме нормално дъх заради натъртения гръден кош. През един от пристъпите на треска той заопипва вътрешността на килията, за да види дали са му оставили одеяло, но намери само четири хлъзгави стени.

Затвори очи и заспа. В съня си вървеше по улиците на миналото си и срещаше мнозина от мъжете, които бе убил. Те бяха бледи и безкръвни, с дупки от куршуми в гърдите и лицето. Появи се Киара, облечена в булчинската си рокля, и му каза, че е време да се връща в Умбрия. Олга попи потта от челото му и сложи букет от увехнали карамфили на един гроб в Новодевичето гробище. Надписът на плочата беше на иврит, а не на кирилица. Той прочете: Габриел Алон…

Накрая се събуди от светлината на фенерчета, насочена към лицето му. Мъжете, които ги държаха, го вдигнаха и го помъкнаха за ръцете и краката нагоре по стълбите. Габриел се опита да брои площадките, които минаваха, но скоро се отказа. Пет? Десет? Двайсет? Не беше сигурен. Използвайки главата му като таран, те минаха през една врата и излязоха в студения нощен въздух. За момент бе заслепен от неочаквания мрак. Притесни се, че се готвят да го хвърлят от покрива — Лубянка имаше дълга история с подобни инциденти, — но после очите му привикнаха и разбра, че са във вътрешния двор.

Облечен в чист сив костюм, следователят Сергей стоеше до черен микробус. Той отвори задните врати и каза няколко думи на руски. Биячите внесоха Габриел вътре и освободиха ръцете му за секунди, после ги оковаха отново за една стоманена скоба на тавана. Сетне вратите се затвориха с оглушителен трясък и микробусът се понесе по паважа.

„А сега накъде! — помисли си той. — Към изгнанието или към смъртта?“

* * *

Пак беше сам. Предположи, че е преди полунощ, защото московският уличен трафик все още бе трескаво оживен. Не чу сирени, които да подскажат, че ги ескортират, а и шофьорът, изглежда, се съобразяваше с правилата за движение, каквито и да бяха те. При едно от продължителните им спирания чу смях и си помисли за Солженицин. Камионетките… Така от КГБ бяха превозвали обитателите на Архипелага ГУЛАГ — през нощта, в обикновени на вид камионетки, невидими за хората около тях, преминали в паралелния свят на прокълнатите.