Можеш ли да пазиш тайна?

О, ето го! С русата си коса, скъпия костюм, тъмните очила… За моя изненада обаче той отстъпва крачка назад и встрани.

Всъщност никой от останалите дори не го и поглежда. Вниманието на всички е насочено към един друг мъж, който в момента излиза от административния отдел. Някакъв тип в дънки и черно поло.

Докато зяпам с интерес, типът се извръща. И когато виждам лицето му, усещам сякаш удар в слънчевия сплит.

О, Господи! О, Боже!

Той е!

Същите тъмни очи. Същите бръчици около тях. Няма я сянката от наболата брада, но… Той е!

Мъжът от самолета.

Какво прави той тук?

И защо всички са насочили вниманието си към него? Нещо им говори и те попиват жадно всяка негова дума.

Мъжът отново се извръща и аз инстинктивно се свивам навътре в нишата с автомата за кафе, като се опитвам да запазя самообладание. Какво прави той тук? Не може той да е…

Това не може да е…

Няма начин той да е…

С омекнали крака се отправям към бюрото си, като се старая да не изпусна чашките с кафе от разтрепераните си ръце.

— Ей — обръщам се към Артемис, а гласът ми прозвучава някак истерично високо, — знаеш ли как изглежда Джак Харпър?

— Не — отговаря тя, като поема от ръцете ми едната чашка кафе. — Благодаря.

— Тъмнокос — обажда се някой.

— Тъмнокос ли? — преглъщам тежко. — Ама не е ли с руса коса?

— Пссст! Идва насам! — изшътква друг. — Идва!

С омекнали колене се свличам на стола си. Отпивам от кафето, без изобщо да усещам вкуса му.

— …нашия директор по маркетинг и реклама, Пол Флетчър — дочувам да казва Греъм Хилингдън.

— Радвам се да се запознаем, Пол — долита до слуха ми познатия сух глас с американски акцент.

Той е! Няма грешка, той е!

Добре, Ема, спокойно! Може пък да не ме познае. В края на краищата съвместният ни полет продължи съвсем кратко, нали така? Той сигурно лети много често и среща по самолетите какви ли не хора.

— Внимание, моля! — обръща се Пол към нас, като отвежда важния гост в центъра на офиса. — За мен е огромно удоволствие да ви представя основателят на нашата компания, мъжът, повлиял и вдъхновил цяло едно поколение специалисти в маркетинга, Джак Харпър!

Избухват ръкопляскания. Джак Харпър поклаща скромно глава и се усмихва.

— Моля ви, не е нужно — казва той. — Не бих искал да преча на обичайната ви работа.

След което тръгва из офиса, като от време на време поспира тук и там, за да поговори с хората. Пол го развежда между бюрата и му представя служителите, а неотлъчно след тях мълчаливо върви русокосият мъж с тъмните очила.

— Идва насам! — изсъсква Артемис и всички в нашата част на офиса изведнъж се сковаваме.

Сърцето ми бие до пръсване. Свличам се по-надолу на стола си, като се опитвам да се скрия зад компютъра. Може пък да не ме познае. Може да не си спомни. Може да не…

Мамка му! Гледа право към мен. Виждам в очите му да проблясва изненада, а после и да вдига въпросително вежди.

Позна ме.

„Моля те, моля те, Пол, не го води насам! — повтарям си мислено. — Моля те, мистър Харпър, не идвай насам!!!“

— А това кой е? — чувам в следващия миг въпроса му към Пол.

— Това е Ема Коригьн, една от нашите младши асистентки в отдела.

Джак Харпър приближава към мен. Артемис млъква насред поредното си префърцунено изречение. Всички ни зяпат. Цялата горя от притеснение.

— Здравейте — казва ми той мило.

— Здравейте… — успявам да изрека, — мистър Харпър.

Добре, ясно, познал ме е. Ама това съвсем не значи, че си спомня какво съм му говорила в самолета, нали така? Ами да, как ще си спомня няколко незначителни коментари, случайно подхвърлени от пътника в съседното кресло! Че кой помни такива неща?!? Може би той дори не ме е слушал!

— И с какво се занимавате вие тук? — пита ме Джак Харпър.

— Ами… ъъъ… асистирам на отдела по маркетинг и помагам в организирането на съвещания и промоции — измънквам едва чуто.

— В края на миналата седмица Ема беше в командировка до Глазгоу — отбелязва Пол, като ми отправя адски лицемерна усмивка. — Ние тук вярваме, че трябва да натоварваме нашите младши служители с отговорности възможно най-рано, за да им предоставяме шанс да се развиват.

— Много мъдро — кима Джак Харпър. Погледът му обхожда бюрото ми и изведнъж неочакавно спира на пластмасовата чашка за кафе. Очите му срещат моите. — Как е кафето тук? — пита той любезно. — Добро ли е?

„…кафето в службата е възможно най-гадното на света, истинска отрова…“

— Страхотно е! — отговарям. — Наистина… чудесно!

— Радвам се да го чуя.

В очите му проблясват весели искрици и аз усещам как се изчервявам като домат.

Помни. Мамка му! Помни!

— А това е Артемис Харисън — казва Пол. — Тя е сред нашите най-находчиви млади маркетингови специалисти.

— Артемис — повтаря Джак Харпър замислено и прави няколко крачки към нея. — Какво чудесно голямо бюро имате, Артемис — усмихва й се той. — Ново ли е?

„…докараха едно ново бюро и тя на секундата си го присвои…“

Всичко помни. Абсолютно всичко!

О, Господи! Какво още съм му казала, по дяволите?!?