Можеш ли да пазиш тайна?

Докато Артемис му отговаря нещо префърцунено, аз седя като замръзнала на мястото си, лепнала на лицето си израз тип „съвестен служител“. В главата ми обаче кипи трескава дейност; умът ми превърта лентата назад и се опитва да си спомни в подробности какви съм му ги наговорила. О, Господи, Боже мой! Ами че аз май казах на този непознат мъж всичко за себе си! Абсолютно всичко! Казах му какво бельо нося и какъв сладолед обичам, и как загубих девствеността си, и…

Кръвта се смразява във вените ми.

Спомням си нещо, което за нищо на света не е трябвало да му казвам!

Нещо, което за нищо на света не би трябвало да казвам на когото и да било!

„…знам, че не трябваше да го правя, но толкова много исках да получа тази работа, че…“

Казах му, че съм излъгала в автобиографията си и съм си писала шестица по математика.

Е, това е! Край! Свършено е с мен!

Той ще ме уволни. В служебното ми досие ще пише, че съм непочтена и никой никога повече няма да ме вземе на работа. И в крайна сметка ще ме покажат в документалния филм „Най-ужасните видове труд във Великобритания“ — как рина кравешки екскременти и заявявам ведро усмихната: „Не е чак толкова ужасно, наистина.“

Добре, Ема, само не се паникьосвай! Сигурно може да се направи нещо. Мога примерно да се извиня. Точно така! Ще кажа, че съм го направила в момент на умопомрачение и че сега дълбоко съжалявам за стореното, и че нито за момент не съм имала съзнателно намерение да заблуждавам компанията, и че…

Не! По-добре ще е да кажа: „Всъщност, действително имам шестица по математика! Ха-ха, как може да съм толкова разсеяна и да забравя!“ И да си изфабрикувам сама сертификат за оценките от матурата с онези шаренки писалчици за калиграфия, дето ги продават по книжарниците. Гениално! Така де, той е американец, изобщо не е наясно какви са английските сертификати.

Уф, не, не става! Ако реши да проверява, ще стане адски кофти. О, Боже! О, Господи! Мамка му!

Добре де, може пък да правя от мухата слон. Я да видим как стоят реално нещата. Сегааа… хм… Джак Харпър е ужасно важна личност. Ами да, то е ясно само като го погледне човек! Движи с лимузини, има си бодигард и притежава огромна корпорация, която му докарва милиони долара печалба всяка година. Какво му пука дали шестицата по математика на някой от служителите му е истинска или не! Така де, хубава работа, ще седне да се занимава с подобни глупости! Как ли пък не!

От нерви се изкикотвам гласно и Артемис ми мята изпепеляващ поглед.

— Много се радвам, че имах възможността да се запозная с всички вас — казва в този момент Джак Харпър и обхожда с очи притихналия офис. — А също и да ви представя моя асистент Свен Петерсен — добавя, като посочва с жест русокосия тип с черните очила.

О, значи не му е бодигард, а асистент. Добре де, все едно.

— Ще остана в Лондон няколко дни — продължава Джак Харпър, — така че се надявам да мога да опозная по-добре някои от вас. Както вероятно знаете, Пийт Лейдлър, с когото основахме заедно „Пантера Корпорейшън“, беше англичанин. И товав една от причините, поради които вашата страна е от огромно значение за мен.

Из офиса се разнася съчувствен шепот. Джак Харпър вдига ръка за сбогуване, кимва ни и тръгва към вратата, следван от Свен Петерсен и останалите шефове. Известно време цари гробно мълчание, после изведнъж всички заговорват развълнувано.

Усещам тялото ми да се отпуска облекчено. Слава Богу! Слава Богу!!!

Честно, голяма съм глупачка! Как изобщо можах да си помисля, че великият Джак Харпър ще помни какви съм му ги дрънкала в самолета! Още по-малко пък, че моите дивотии ще го интересуват! Как изобщо можа да ми мине дрез ума, че един толкова важен и безкрайно зает човек ще вземе да се занимава с нещо толкова дребно и незначително като това, дали съм измислила едно-друго в автобиографията си или не! Сега вече тези мои страхове ми се виждат толкова безумни, че на лицето ми грейва широка усмивка, докато кликвам с мишката, за да отворя нов файл на компютъра си.

— Ема! — чувам над главата си гласа на Пол. Вдигам очи и го виждам да стои до бюрото ми. — Джак Харпър иска да говори с теб — съобщава ми той сухо.

— Каквооо? — Усмивката ми се стопява на секундата. — С мен ли?

— В заседателната зала, след пет минути.

— Каза ли защо?

— Не.

Пол се отправя забързано към офиса си, а аз се вторачвам невиждащо в екрана на компютъра. Буквално ми прилошава.

Права съм била, значи.

Ще ме уволнят.

Ще си изгубя работата заради някакво си тъпо признание, изтърсено от шубе в тъпия самолет!

О, защо ми трябваше да се местя в бизнескласа?!? Защо изобщо не си държах тъпата уста затворена?!? Аз съм едно тъпо, тъпо, тъпо плямпало!

— Защо Джак Харпър иска да говори с теб? — пита Артемис безкрайно озадачено.

— Не знам.

— Вика ли и други от отдела?

— Не знам.

За да я накарам да престане с въпросите си, се правя на много заета и бързо започвам да тракам разни безсмислици на компютъра си, но в ума ми се върти все едно и също.