Можеш ли да пазиш тайна?

Не, не мога да изгубя работата си! Не мога да се проваля в още една кариера!

Джак Харпър не може да ме уволни. Просто не може и това е! Не е честно! В самолета изобщо не знаех кой е той. Така де, ако ми беше казал, че е баш шефът на корпорацията, аз естествено никога нямаше да спомена за автобиографията си. Нито за… всичко останало.

Пък и в края на краищата не съм си подправила дипломата, нали така? И нямам криминално досие или нещо подобно! Съвестен служител съм. Наистина се старая! И не клинча чак толкова често, и работих извънредно за промоцията на спортните облекла, и организирах купона на отдела за Коледа, и…

Тракам все по-яростно по клавиатурата, а лицето ми пламти от вълнение.

— Ема! — подава глава от офиса си Пол и гледа многозначително часовника си.

— Тръгвам — отговарям, поемам си дълбоко дъх и ставам от стола.

Не, няма да му позволя да ме уволни. Просто няма да му го позволя и това е!

Припряно минавам през офиса, после по коридора към заседателната зала, почуквам на вратата и я отварям.

Джак Харпър седи в единия край на заседателната маса и пише нещо в бележника си. Когато влизам, той вдига поглед и при вида на сериозното му изражение стомахът ми се преобръща.

Трябва да се защитя! Трябва да запазя работата си!

— Заповядай — казва той. — Би ли затворила вратата? — Изчаква ме да го направя, а после добавя: — Ема, има нещо, за което трябва да поговорим.

— Да, знам — отговарям, като се старая гласът ми да не трепери. — Но може ли първо аз да кажа?

Джак Харпър ме поглежда озадачено и някак стреснато, после вдига вежди и отвръща:

— Разбира се. Казвай.

Приближавам към масата, поемам си дълбоко дъх и заговорвам, като го гледам право в очите:

— Мистър Харпър, знам за какво искате да говорите с мен. Съзнавам грешката си и дълбоко съжалявам за стореното. Това никога, никога няма да се повтори. Но бих искала да кажа нещо в своя защита. — Чувам гласа ми да се повишава развълнувано. — И то е… и то е, че в самолета изобщо нямах представа кой сте. И не мисля, че е правилно да ме наказвате заради това.

Настъпва мълчание.

— Мислиш, че ще те накажа, така ли? — казва най-сетне Джак Харпър, като свива вежди.

Как може да е толкова подъл и лицемерен!

— Ами да! Но трябва да знаете, че ако в самолета знаех кой сте, никога, за нищо на света нямаше да спомена за автобиографията си! Това беше недоразумение! Дори може да се каже, че съм била… подведена! И ако бяхме в съдебна зала, съдията щеше да отхвърли обвинението ви. Дори нямаше да ви позволи да…

— Автобиографията ли? — свъсва озадачено вежди Джак Харпър, но в следващия миг лицето му се отпуска. — Ааа, шестицата по математика. — Отправя ми пронизителен поглед и натъртва: — Фалшифицираната шестица, бих казал.

О, не! Изречено така, на глас, звучи наистина ужасно! Цялата пламвам от срам.

— Мнозина биха нарекли подобна постъпка измама — отбелязва Джак Харпър, като се отпуска назад на стола си.

— Да, знам. Съзнавам колко е лошо. Не биваше да го правя… Но това по никакъв начин не се отразява на работата ми! Изобщо!

— Така ли мислиш? — поклаща замислено глава Джак Харпър. — Не съм напълно убеден. Има доста голяма разлика между четворка и шестица. Ами ако в работата ти се наложи да пресметнеш нещо?

— Но аз мога да смятам! — възкликвам отчаяно. — Хайде, кажете да пресметна нещо. Каквото и да е.

— Добре — съгласява се Джак Харпър, а устата му някак странно потрепва. — Осем по девет.

Застивам с отворена уста. Сърцето ми бие до пръсване. В главата ми е пълна мъгла. Осем по девет… осем по девет… И представа си нямам колко е осем по девет. Ужас! Добре де, едно по девет е девет, две по девет е…

Ааа, да! Сетих се. Осем по десет е осемдесет. Значи осем по девет ще е…

— Седемдесет и две! — извиквам победоносно, но в следващия миг леко се свивам, когато го виждам да се усмихва леко. — Седемдесет и две — повтарям вече по-овладяно.

— Много добре. — Джак Харпър ме поканва с учтив жест да седна. — Е, свърши ли каквото имаше да ми казваш или има още?

Смутено потривам с длан бузата си и питам:

— Нали… нали няма да ме уволните?

— Не, няма да те уволня — отговаря Джак Харпър търпеливо. — А сега може ли вече да поговорим?

Докато се настанявам на стола срещу него, в ума ми се поражда ужасно подозрение.

— За… — покашлям се нервно — …за автобиографията ли искахте да говорите с мен?

— Не — отговаря той с лека полуусмивка. — За нещо съвсем друго.

Боже мили! Искам да умра! Искам да умра още сега, веднага!

— Ясно — приглаждам косата си, като се опитвам да дойда на себе си и да приема делови вид. — Ясно. Ами… ъъъ… за какво… искахте да…

— Бих искал да те помоля за една малка услуга.

— О, добре! — възкликвам, изведнъж обзета от любопитство. — Каквото и да е! Искам да кажа… за какво?

— Поради известни съображения — започва Джак Харпър бавно — бих предпочел никой да не знае, че миналата седмица съм бил в Шотландия. — Поглежда ме втренчено в очите и добавя: — Ще ти бъда много благодарен, ако срещата ни в самолета си остане само между нас.

— Ясно! — казвам след кратка пауза. — Разбира се! Абсолютно! Няма проблем.

— Нали не си казала на никого?