Мъртвите сибирски полета

Лъжеш се, слепецо! Понеже не си подбрал неприятеля си. Ягодкин не ще допусне да отнемат най-милото му — ако ще да е необходимо за това и убийство.“

Ужасна решителност изразяваха очите му.

Облегна се на стола и дълго стоя в това положение, после стана и решително отиде към вратата.

„Ще трябва да узная от Клариса кой я принуждава на тая долна женитба.

Както и мен против волята ми ме принуждава да му дам Клариса. Така е постъпил и с нея; но излъгал се е — по-скоро зъбите му ще избия!

Нека наново започне между нас, братята, ужасната борба — борба на живот или смърт.“

XLIX. ЦАРСКАТА РАЗХОДКА

Императорът ще излезе на разходка!

Тази вест обикаляше цял Петербург и чужденците дори си казваха, че това е една рядкост.

Царят се разхожда!

Злочести императоре, ти не би могъл спокойно да произнесеш думите тъй, както немският княз Еберхард фон Вюрлемберг изразяваше най-ценното си благо: Аз мога спокойно да заспя при всеки От моите поданици!

Всичко, което вършиш и което възнамеряваш да извършиш, трябва в тайна да пазиш, скрито от поданиците си, тъй като се страхуваш да не бъдеш убит тайно от неприятелите ти…

Затова на всички беше чудно да виждат царя да излиза с открита каляска. Всеки оставяше за момент работата си, за да може да види излизането на царя — нещо, което рядко се случваше.

Случая не пропускат, разбира се, и неприятелите на царя, които също са узнали за разходката!

Отдавна нихилистите чакат такъв случай, дори започнаха да губят търпение.

Уведомил ли е някой царя, че нихилистите изчакват такъв сгоден случай?

Колко е весело днес в дворцовата градина!

Влизаха и излизаха каляски от всички страни, публиката бе отдалечена на 15 метра, на вратите пазеха стражари, а по пътя, по който щеше да премине, пазеха войници, понеже народът беше придошъл и всички говореха за цар Александър II. Хвалеха божия владетел, който пожелал да даде конституция на народа си. „Народът с обич и радост го посреща, затова по-често да се явява между нас, за да се увери в нашата почит“ — се чуваха гласове сред народа.

Двама души разговаряха — на самия край на Невския проспект, в началото на улицата на Петровския площад. Единият беше гъвкав, а другият с горд вид — възрастен човек с побеляла коса.

— Яники, тежък ли ти е товарът? — попита съвършено тихо по-младият. — Дай, аз ще го нося, ако ти тежи.

— Тежко е наистина, но нали има защо — отговори възрастният. — Личи ли, че е изкуствена гърбицата ми?

— Ни най-малко. Внимавай да не би и от най-лек удар в твърд предмет бомбата да експлодира на гърба ти.

Читателите, разбира се, се досещат, че неестествената гърбица замаскира бомбата, с която нихилистите целяха да лишат от живот царя.

Въпреки жестокостта на това злонамерено дело, безстрашието, с което се носеше такова опасно нещо, готово всеки момент да експлодира, беше удивително! Нито следа от страх не се четеше по лицето на Яники, защото гърбавият не бе друг, а той самият. Придружаващият го беше Михаил Бакунин. По какво чудо се спаси от секционния салон последният — читателите после ще узнаят.

— Надяваш ли се този път да успеем в делото си? — попита Яники.

— От твоята бързина ще зависи — отговори Бакунин.

— Само едно движение на ръката, и бомбата ще се намери сред улицата, щом каляската пристигне — каза Яники.

— Какво ще стане, ако не успееш да измъкнеш изотзад с ръка бомбата?

— Тогава всички, които се намират на 10 метра разстояние, ще бъдат избити.

— Историята ще разказва за нас — каза Бакунин. — Но ако от мен зависеше това убийство, нека искрено ти призная, Яники, бих го отложил, защото все пак Александър II е един от най-добрите между своите предшественици от мръсната Романовска династия.

— Защото свали, според обещанието си, хомота народен?

— Досега той не е изпълнил наистина това, но кой знае какво е възпрепятствувало решението му.

— Изглежда, че ти не си се решил още, Бакунин?

— Това не е колебание, Яники. Струва ми се, че ще извършим едно от най-големите престъпления, като убием един държавен глава и за това строго ще трябва да отговаряме.

Какво ще става после с мене — не искам да зная.

— Надяваш ли се, че ще успеем да избягаме? — попита Бакунин.

— Планът ни е чудесен, затова — надявам се. Бомбата ще хвърля, щом пристига е царската каляска пред нас, след това ще се възползуваме от бъркотията и ще свалим маските си, а ти изкуствената брада. Аз пък, щом се освободя от гърбицата си, ще обърна палтото си, което ще получи съвсем друг вид. Ако всичко мине благополучно, една каляска ще ни чака на Петропавловската врата и ще ни откара до първата станция, а след това в Рига. А щом бъдем на брега, все едно че сме в Англия.

— А къде ще отиде дъщеря ти? — попита Бакунин.

— Тя ще дойде с нас, ще ни чака в каляската.

— Допускаш ли, че ще ни издаде?

— Не вярвам, понеже е преоблечена в мъжки костюм.

— Млък! — смъмри го Бакунин. — Не забелязваш ли оня евреин как е наострил уши?

— Да не е полицейски шпионин? — попита Яники.

— Такъв е, това е Абрахам Марголински, познавам го.

— Да не разговаряме повече, не вярвам да е далеч царската каляска.