Мъртвите сибирски полета

Не след дълго се чу гръмко ура… След това — да живее царят…

— Каляската наближава, той идва, бъди готов, Яники!

Царската каляска изви зад Невския проспект. Най-напред четирима казаци с хубава униформа и с бичове яздеха, след тях генерал и най-после царската каляска.

Царят, за да покаже на народа, че не се бои, се разхождаше с отворена кола.

Великият княз Константин, замислен и мълчалив, стоеше до царя. Унесен беше в мисли по нещастната си съпруга.

Във въздуха се носеха непрестанно викове: „Да живее императорът!“ С кимане на глава той им отговаряше.

Каляската бе на разстояние 10 крачки от Яники и Бакунин.

Тъкмо в момента, когато Яники се готвеше да хвърли бомбата, се случи нещо особено…

Един стар селянин пресече редовете от войници и се яви пред царската каляска.

Никой не бе в състояние да го задържи. Две крачки — и беше пред колата. Той пусна едно писмо в колата.

— Предателство! — се зачуха викове от народа. — Убийство на царя!

Тълпата се нахвърли върху селянина и ако не бяха стражарите да го бранят, щеше да го убие.

Императорът без причина побледня, понеже това, което пуснаха в колата, не беше друго освен парче хартия. Великият княз взе писмото.

— Ваше Величество, това е едно прошение — каза му великият княз.

— Карайте към дома ми! — извика царят.

Каляската бе обърната и конете потеглиха обратно в галоп.

Акцията на Яники и Бакунин беше пропаднала. Яники си помисли, че някой от другарите му е пожелал да го надхитри, затова леко сложи бомбата на земята.

Чудно нещо, бомбата не експлодира!

Те се отдалечиха и незабелязано изчезнаха.

Един полицейски намери бомбата и изследвайки наоколо, арестува най-близкостоящия.

Оказа се, че арестуваният е Абрахам Марголински.

— Ето един, който е искал да убие царя.

В миг народът се насъбра около евреина. Той започна да трепери като лист. В недоумение гледаше кръглия предмет, който бе пред него, и разбра, че е жертва на заблуждение.

— Ти ли искаш да убиеш императора, евреино? — извикаха стражарите.

— Как можете да допуснете подобно нещо? Да ме пази Бог от такава беда!

— А това пред краката ти какво е?

В един глас се чу от всички страни:

— Убийте този мръсен евреин, който е пожелал да убие императора.

Един стражар внимателно вдигна и отнесе бомбата.

Отчаяно Марголински започна да скубе косата си. Въпреки че не беше виновен, той знаеше за тъй лошите последствия, които можеха да сполетят него и дома му.

— Евреино, това никак не би ти помогнало — извика Ашинов, който при този шум беше пристигнал. — Откарайте го в участъка!

Заповедта беше изпълнена: заедно със селянина, който бе хвърлил писмото в каляската, стражарите ги откараха и двамата в полицията.

Марголински не спираше да плаче и проклина. След час един полицейски пристав отвори вратата на стаята, в която бяха затворени, и запита:

— Кой е тук ковачът Волков?

— Аз — каза, надигайки се, старецът.

— Негово величество желае още сега да говори с вас, защото невинността ви е установена. Извинете ни за грешката — каза приставът.

Лицето на стареца светна от радост.

— Елате, заповядано ми е веднага да ви Представя на царя.

Марголински също настояваше за невинността си и пожела и той да бъде пуснат на свобода, но като отговор получи един ритник, от който отиде чак на другия край на стаята.

Една царска каляска очакваше на пътя Волков и пристава, за да ги отведе в палата на царя.

След това селянинът беше отведен в една стая на първия етаж, а оттам с вързани с кърпа очи — в царската приемна.

Завързаха му очите с кърпа, да не би да узнае входа на царската стая.

Един ясен глас заповяда да развържат очите на Волков и той се намери в една доста голяма стая.

Волков стоеше пред царя. Той коленичи и остана в това положение, докато царят му заповяда да стане.

— Въпреки че пробата ви ме много изплаши, вие все пак постигнахте целта си, молбата ви за аудиенция е удовлетворена. Идвате от Сибир и се наричате Волков, така ли?

— Да, Ваше Величество, идвам от ада.

— От ада ли? Да назовеш така една наша провинция не е ли пресилено?

— Ваше Величество — започна затрогнат Волков, — Сибир е черната точка на руската империя, отражение на насилие и безчестие, големият ад за руския народ.

След като го изслуша, Александър отговори:

— Почти всякога, когато се говори за Сибир, преувеличават, като го рисуват с най-тъмни краски, но може да имаш донякъде основание.

— Ваше Величество, напротив, много бледи са тоновете, с които се описва Сибир, пред ужасните и опасни трагедии, които се разиграват там и които е невъзможно да бъдат изразени от никое перо и четка. Едно средство е може би в състояние да намали ужасите, които аз бих посочил.

— И това средство е?

— Ваше Величество да има добрината сам да се увери в това, като споходи рудниците и затворите в Сибир и види по какъв начин управляват подчинените му чиновници. След като проверите, ще се убедите напълно в това, което ви се струва невъзможно.

— Чудно наистина — отговори царят, — никой досега не си е позволил да говори така искрено с мене. Но изкажи се по-нататък, аз ти позволявам… Като свободен човек или като заточеник живееш в Сибир?