Мъртвите сибирски полета

— Нека се опитат другите царе да управляват мирно и справедливо, както аз желаех; обаче аз не мога вече. — Като каза това, той влезе в съседната стая. След няколко минути Кардов бързаше към полицейското здание със смъртната присъда на Абрахам Марголински.

Около 5 часа сутринта една малка врата на една килийка на горния етаж на Петропавловската крепост се отвори и един човек, завит с наметало, влезе вътре.

На една ниска пейка в килията лежеше Абрахам Марголински. Той скубеше косата си и викаше колкото сила имаше, че е невинен, да го съжалят и освободят.

— Аз съм невинен — викаше той, — невинен като ангел без какъвто и да е грях.

Когато човекът с наметалото, който бе Кардов, влезе в килията, Марголински стана от постелята и коленичи пред него:

— Милост, господин Кардов, аз съм невинен и ако ме освободите, ще ви кажа една много важна тайна.

— Нима ти знаеш някоя тайна?

— Да, господине — каза евреинът, — тайната е, че зная къде се намира Бояновски и ако ме освободите, аз ще ви я кажа.

Евреинът каза това само за да се освободи, защото знаеше, че с това ще заинтересува господин директора. Наистина бе виждал Бояновски, тъй като той бе идвал при него, но где се намираше сега — не знаеше.

Кардов бръкна в джоба си и извади една хартия, която даде на евреина.

— Виждаш ли, това е смъртната присъда, подписана от самия цар. Аз ще те освободя, но ако ме измамиш, тогава знай, че мъченията не ще бъдат достатъчни, за да ти отмъстя.

Евреинът мислеше, че ако го освободят, ще намери начин да разбере къде се намира Бояновски и така да спаси живота си.

— Не само че не ви мамя, господине, но мога дори да ви заведа на мястото, гдето се намира.

— Тогава свободен си — каза Кардов, — аз ще съобщя това на царя.

Излезе от килията и каза на пазача да освободи евреина.

В Русия трябва да умреш и тогава да живееш!…

L. ВЛАДИМИР

Беше чудесен зимен ден, снегът скърцаше под краката. Трима души в тоя ден се бяха запътили към едно селце близо до Москва.

Това бяха мъж, жена и едно дете. В селски дрехи бяха облечени мъжът и жената, а в граждански детето, което трудно газеше в големия сняг.

— Поноси ме, дядо — помоли детето, гледайки селянина с големите си черни очи.

Селянинът се обърна към жената и каза:

— Мъчно ще ми бъде наистина, ако роднините му вземат това дете.

— Вярно — отговори тя, — не бих могла да живея без него, тежко ще ми бъде, но най-важното е, че Владимир е много добро дете.

— Наистина — отвърна старецът, — откакто живее в село, струва ми се, че се е поправил.

— Не е за чудене при тоя чист въздух, след тая дълга болест, която е прекарало, по думите на дъщерята на нашия добродетел.

— Искаш да кажеш за дъщерята на Яники. Вярно е, че той и дъщеря му са наши най-добри приятели — каза старецът.

Владимир беше занесен от дъщерята на аптекаря Яники у старата Анкуша да го пази, докато наново го поискат. За Анкуша и мъжа й детето беше добре дошло и те го взеха с радост, целувайки ръката й. То ще ги утешава. Те се радваха, като гледаха как Владимир от ден на ден се поправя. Детето пък им се отплащаше с любезността и послушанието си.

Старецът и жена му, понеже търгуваха с боровинки, ходеха в гората да ги берат. За да не остане Владимир сам в дома им, вземаха и него.

Щом стигнаха в гората, запалиха голям огън и близо до него поставиха Владимир на мека постелка. След няколко минути той заспиваше.

Щом те изчезнаха, в гората се появи жена с разплетена коса и втренчен поглед.

Тя беше облечена в бяло и тичаше към огъня, близо до който лежеше Владимир.

Виждайки детето, тази жена започна да вика:

— Детето, ето го детето, огън го гори… Спасете го, спасете…

Читателят навярно се досеща, че това е избягалата от манастира „Св. Дева Мария“ велика княгиня Хела.

Тя веднага се приближи до детето и надвесвайки се над него, загледа го право в очите.

— Дали си ти наистина? — каза тя. — Дали Богородица е пожелала да ми докаже чудото, като ме е изпратила да видя, че не си изгоряло, а си още живо?… Ето, ти си в ръцете ми, аз те целувам?!

Тя непрестанно целуваше детето, което не се отбраняваше. Пред очите му беше оная жена, която бе виждал като съвсем малък. Объркано, детето обви ръчичките си около врата й, плачешком започна да я целува и каза:

— Майко, добра майко!

— Майка? Да, аз ще бъда твоята майка и никой не ще бъде в състояние да те изтръгне от ръцете ми — извика Хела.

„Да те вземат?“ При тая мисъл тя се сепна и притискайки Владимир все по-силно към себе си, започна да бяга. След няколко минути беше вън от гората.

Един час след това, завръщайки се, старецът и Анкуша недоумяваха от изненадата, че не намериха Владимир на мястото му.

— Вече са успели да го откраднат — викна Анкуша.

— Кой ли е сторил това? — каза старецът.

— Никой друг освен циганите.

— Да бързаме тогава да ги настигнем.

След едночасово напразно търсене те се върнаха сломени и угрижени у дома.

Когато Анкуша и Оргел влязоха у дома си, намериха двама души, които ги очакваха. Единият от тях с гордо изражение и с брада запита Оргел:

— Тук ли е къщата на Оргел? — каза той, гледайки го внимателно в очите.