Мъртвите сибирски полета

— Да, това съм аз, неговият син — говореше гостът, като бършеше уж сълзите си. — Да, Петриков за нещастие вече осем години, откакто е умрял.

— Как? Петриков умрял? Не, това е невъзможно, не говори така, не е възможно да е умрял, без да се видим още веднъж.

— Да, той умря и ме закле в смъртния си час да дойда и да поздравя стария му приятел Дашков в Петербург. Оттогава изминаха години, аз не мога да се отделя и напусна малкото си дюкянче в един малък град, защото съм сам. Пристигнах вчера и след като накупих някои работи за дюкяна си, рекох да ви потърся и предам последното желание на баща си.

Очите на стария Дашков се напълниха със сълзи.

— Стари приятелю Петриков, и в смъртния си час не си ме забравил!

— Така е, той много ви почиташе и обичаше. Но да не споменаваме повече това, по-добре да отидем и се почерпим до някоя близка кръчма за душата на покойния. Хайде, Дашков, защото Бог знае дали някога ще се видим през живота си.

Дашков стана, нахлупи шапката и наметна палтото си. След малко и двамата се намериха на улицата. Като повървяха около половин час, влязоха в една кръчма и седнаха на една маса.

— Дашков, сега си мой гост, за новото ни приятелство и за успокоение душата на баща ми, да пием!

— Хей, момче — извика той, — я дай ракия, но по-люта, аз не жаля парите.

Поръчката веднага бе изпълнена и на масата се появи пълно шише ракия.

Ашинов, понеже това беше той, наля по една чаша, втора, трета и така, докато старецът стана по-бъбрив.

— Къде служиш? — попита той Дашков.

— Бях на служба при господин Бояновски — отговори той. — Това беше богат дом и всички Бояновски бяха уважавани. Но ето че старият Бояновски умря, нещастие сполетя къщата, а младият се ожени.

— Нима тази женитба е била тъй съдбоносна за Бояновски?

— Всяка женитба носи нещастие — отговори Дашков. Езикът му започна да се преплита, тъй като ракията оказваше вече влиянието си. — Наистина това беше голямо нещастие и не само нещастие, а пропаст, защото тази жена… Но по-добре да не говоря. Да пази Бог, аз не трябва никога да приказвам, а трябва като гроб да мълча.

В тази минута дойде кръчмарят, който доля в шишето една зелена течност.

— Да живее наследникът на фамилята Бояновски! — викна Ашинов.

— Амин, дай Боже! — каза Дашков и до дъно изпи чашката.

Дашков ставаше все по-бъбрив, а съседът му добре наблюдаваше действието на ракията над жертвата си.

— Какво стана, значи, с женитбата на господаря ти? — подзе пак мнимият Петриков.

— Жалко, много жалко — бъбреше Дашков. — Тази жена го разори. Тя го… — Той се доближи до Петриков, олюлявайки се, така че стана нужда Петриков да го задържи да не падне. — Тя го предаде на властта и го заточиха веднага в Сибир.

— В Сибир? За Бога, това е повече от ужасно, навярно той е умрял там.

Дашков, озъртайки се и хващайки го за ръката, величествено каза:

— Не, Петриков, не само че той не умря в Сибир, но и се завърна дори!

— Помилваха го значи?

— Глупости — избъбра пияно Дашков. — Той сам се помилва.

— Избягал ли е?

— Всичко това е чудесно — каза си Ашинов и радост озари лицето му. — Много се радвам, че един тъй добър човек не е станал жертва на безчестие.

— Не, той не трябва да бъде жертва! — изкряска Дашков, като удари така силно масата с юмрук, че едва не изпочупи всички шишета. Младият Петриков го привлече към себе си.

— Тихо — каза той. — А сега отговори ми как може господарят ти да се крие, без да може да го хване полицията? Ние, провинциалистите, вярваме, че петербургските полицаи виждат навсякъде и чуват всичко.

— О — отвърна Дашков, — те могат да имат още толкова очи и уши и пак да не намерят моя господар.

— Чудно! Но как се крие през деня? — попита Петриков.

Тъкмо когато Дашков се гласеше да му отговори, вътрешен глас като че го пробуди от влиянието на ракията и вглеждайки се в събеседника си, запита:

— Защо питаш, човече, защо ти е нужно толкова да знаеш къде е господарят ми?

— Стари бащин приятелю, искам само да разбера дали действително твоят добър господар, чиято съдба ме заинтригува, е на сигурно място.

— Тогава можеш да научиш това — със схванат език добави Дашков. — Той е в една селска къща в имението на генерал Кнудзон.

— В дома на славния генерал Кнудзон?

— Да, при него, приятелите на господаря ми са повечето големци, по-рано дори беше и самият цар. А за да не бъде познат, генералът някак си чудно го е преоблякъл.

— Преоблякъл? Как, по-скоро ми кажи това.

— Той е, да, той е… Това аз няма да ти кажа, Петриков.

Последният наля още една чаша ракия, но Дашков беше толкова пиян, че не можа повече да удържи. Постоянно люлееше глава и повтаряше:

— Не, Петриков, това не ще ти кажа.

Ашинов обаче се мъчеше да изтръгне и тази тайна от Дашков, но не успяваше, защото старецът бъбреше все едно и също.

Най-после той увисна на стола и заспа с последните думи на уста.