Мъртвите сибирски полета

— Да, аз съм Оргел, а това е жена ми Анкушка. Какво желаете, господине?

— Нося ви писмо от Петербург.

— Писмо, а от кого е, ако мога да запитам?

— Заповядайте, прочетете и ще узнаете — каза непознатият и му предаде едно затворено писмо.

Оргел пое писмото и разтреперан го отвори. Там пишеше:

„Драги Оргел,

Преди известно време моята дъщеря ви е предала едно дете за пазене. Надявам се, че малкият Владимир се е поправил вече, за да може да ни придружи в пътуването, което предприемаме. Навярно Владимир е при вас в добро здраве. Моля да го предадете на господина, който ще ви донесе това писмо. Благодаря ви за положените досега грижи към детето.

Яники“

Старецът побледня и започна да трепери. Той гледаше ту единия, ту другия от господата, а това бяха Бакунин и Хуго фон Пал.

— Какво ви стана, защо се изплашихте, да не би детето да е умряло? — уплашено извика Бакунин.

— Не, не, но как да ви кажа. Боже мой! Владимир не е тук — той изчезна!

— Изчезна?! — едновременно извикаха и двамата.

— Да, тъкмо преди един час изчезна. Докато ние бяхме в гората за шишарки, догдето се върнем, някой го е откраднал.

— Кой може да го е откраднал? Ако не е късно, да го заловим!

— Кой друг може да краде деца освен циганите — каза Анкуша, която дотогава гледаше уплашено.

— Да побързаме тогава след тях, навярно ще ги настигнем — каза Бакунин, обръщайки се към Пал. Без дори да се сбогуват с домакините, те изтичаха навън. Няколко минути след това тичаха по пътя за Москва.

— Да не се изгубим, Бакунин, тук пътят е твърде объркан — каза Пал.

— Познавам добре пътя и всеки кът от него, знам и где спират циганите, затова не се страхувай. Върви напред и след час, надявам се, ще ги настигнем.

Не изминаха и час и по шосето се очерта върху белия сняг една група цигани — мъже, жени и деца, които бавно се движеха.

Напред се движеха две коли, а след тях — жените и децата.

Начело на групата стоеше един ездач, човек, въоръжен от глава до пети, друг като него нямаше.

Бакунин се отправи към главатаря. Като забеляза това, циганинът се обърна към него. Лицето му беше съвсем спокойно.

Бакунин хвана коня му и с гръмлив глас извика:

— Стой, нито крачка напред!…

LI. СЛЕДСТВИЯТА, ПРИЧИНЕНИ ОТ РАКИЯТА

В кабинета си Кардов работеше на писалищната си маса. Току-що запечата писмото до Феодора, в което й съобщаваше приятната новина, че в най-скоро време Бояновски ще бъде заточен. Запечата писмото и замислено се загледа към улицата.

„Коя ли е причината Ашинов така да се забави? На, ето че и той иде“ — каза си, като забеляза Ашинов да завива зад ъгъла на улицата.

След няколко минути Ашинов влезе в кабинета.

— Кажи набързо, Ашинов, отговори дали Бояновски действително живее при евреина, или той ни излъга. Кажи и какво си направил.

— Много въпроси ми задавате наведнъж. И съжалявам, че съобщенията ми не са много приятни.

— В такъв случай евреинът ме е излъгал — изкряска Кардов.

— Не, евреинът не е излъгал, Бояновски е бил при него.

— Научи ли поне къде е отишъл?

— До утре ще узная — каза Ашинов, — понеже възнамерявам да изпратя един маскиран човек, от когото ще науча къде се крие Бояновски. Кой ще бъде този човек.

— Кой друг освен стария Дашков — слуга на Бояновски. От него бързо ще узная къде се намира господарят му.

— Тогава добра сполука! — каза Кардов.

Ашинов напусна кабинета на своя шеф и отиде в стаята за преобличане. След като се преоблече като сибирски търговец и взе един дебел бастун, той излезе на улицата. Старият Дашков, пушейки лулата си, стоеше в една стая в къщата на господаря си. Кръстосал крака, той си тананикаше руска песен.

След внезапно потропване вратата се отвори и един странник влезе вътре.

— Вие ли сте Дашков, който дълго слугува при Бояновски? — попита странникът.

— Да, аз съм.

— Добре съм сполучил значи, мога ли да вляза?

Старият Дашков, комуто този човек изглеждаше подозрителен, се поколеба.

— Разрешете ми да вляза — настояваше странникът, — нося новини от другия свят.

— По дяволите, щом е от оня свят, новините трябва да са от покойната ми съпруга?

Непознатият беше влязъл вече вътре и Дашков трябваше да бъде по-доверчив към него.

— Отговорете, Дашков, познавали ли сте някой си Петриков?

— Петриков? Моят добър другар Петриков — как да не го познавам. С него ние служихме в един и същи полк — отговори старецът.

— Видите ли, аз бях убеден, че по-иначе ще говорите, щом узнаете нещо за него от собствения му син.

Старият Дашков се изправи и протегна ръце към него.

— Добре дошъл, сине на моя приятел. Да, да, сега виждам приликата на моя приятел, неговите очи, брада, просто всичко — същият Петриков!