Мъртвите сибирски полета

„Сега, когато можех да узная най-важното, езикът му се схвана, мислеше си Ашинов. — Не е възможно нищо повече да изтръгна от него. Нека го оставя да се наспи, а това, което узнах, ще е достатъчно да отида да съобщя на Кардов. По дяволите, оня младеж защо ли така особено ме гледа; добре че не бе по-близо, за да разбере какъв бе разговорът ни с Дашков.“

С това решение Ашинов напусна кръчмата и се отправи към полицията, за да предаде разговора с Дашков на своя шеф.

Но той се лъжеше, момъкът бе чул разговора им, защото бе наострил добре уши, за да разбере всичко. Затова така втренчено бе погледнал Ашинов, който се бе изплашил от тоя поглед.

Щом Ашинов напусна кръчмата, момчето се доближи до Дашков, който спеше.

— Я стани, старче! — извика момчето.

Дашков повдигна натежала глава и втренчи поглед в момъка.

— Вие предадохте господаря си — викна Фелзингер, понеже това бе той. — Вие всичко разправихте, а този човек.

Дашков започна да се досеща за стореното.

— Да, но къде изчезна синът на Петриков?

— Щом вие заспахте, и той изчезна, защото повече нямаше какво да узнава.

— Но що значи това, какво узна той?

— Слушайте, старче, искрено ще ви предам това, което вие разправихте — каза Фелзингер седна на един стол до него. — Струва ми се, че добре ви омотаха в тази мрежа… Не сте и предполагали.

— Примка? Но какво ли могат да искат от мене, бедния човек?

— Но все пак вие знаете някоя тайна.

Старият слуга на Бояновски затрепера.

— Тайната — избъбра той, — вярно, но струва ми се, че този Петриков имаше вид на добър човек и приличаше на моя стар приятел.

— Тъкмо тук сте се излъгали, любезни старче — добави Фелзингер, — тъй като, доколкото можах да разбера, вие нямахте разговор със сина на вашия другар, но… — Конрад не намери достатъчно кураж, за да предаде истината на стареца, а именно, че този, с когото разговаря, бе един от царските тайни полицаи.

Старецът ставаше все по-неспокоен — тропаше с крака и непрекъснато си триеше челото.

— Ако знаех поне що му разправих, мисля…

— Съжалявам, че вие май му съобщихте малко повече, отколкото трябваше; бях на оная маса и почти всичко чух.

— Значи вие всичко чухте? Бъдете тогава така добър да ми кажете що съм дрънкал аз, нещастният старец, понеже тая ракия бе ме така разгорещила. Смилете се над мен, моля ви, и ми предайте казаното.

— Вие му говорихте за вашия господар.

— За моя господар?! — каза уплашено Дашков. — Наистина ли?

— Да, вие казахте, че вашият господар, който избягал от Сибир, се намирал при генерал Кнудзон.

— Нима такова нещо съм рекъл? — каза отчаяно Дашков. Какво направих аз, стар глупак, предадох добрия си и мил господар!

— Не се отчайвайте — успокояваше го Фелзингер. — Вие сте подмамен от полицейския шпионин, но въпреки това не всичко е загубено.

— Как мога да поправя това? — попита старецът, като погледна изпитателно Фелзингер. — Кажете, моля ви, аз ще ви слушам, тъй като виждам, че сте честен, добър и благороден човек.

— Много просто — каза Фелзингер, — ще вземем файтон, ще отидем при генерала и ще разправим всичко на него и на Бояновски. Но трябва да бързаме, за да не ни изпревари полицията, тогава ще е късно…

Фелзингер улови ръката на стареца и излязоха вън, а пияният изтрезня от чистия въздух. При мисълта, че господарят му се намира в опасност, той скоро дойде на себе си и почна бързо да крачи. Те настигнаха след малко един файтон с два коня и потеглиха към лятната резиденция на генерала.

Това бе същия ден на обяд. Генерал Кнудзон се беше налегнал на едно канапе и чоплеше зъбите си с клечка. Току-що бе станал от богатия обяд. Днес той бе много разположен и се радваше на обичния си гълъб, който скачаше весело насам-натам. Не се разсърди дори когато гълъбът събори прибора за чай. Без да се ядоса, той позвъни да дойде новият готвач, тъй като днес ястието му бе чудесно.

Слугата излезе и след малко се потропа тихо на вратата.

В стаята влезе един мъж, препасан с бяла чиста престилка — като у най-благородните семейства. Забележително бе у този готвач необикновената му дълга черна брада, която според правилата на чистотата бе забранено да се носи.

— Ти си значи новият готвач? — каза генералът, като стана и се приближи до него. — Доволен ли си в моята къща? — Той се засмя колкото му държеше гърлото: същото направи и готвачът, като подаде ръката си на генерала.

— Синко Бояновски, в тази готварска мрежа изглеждаш много хубав, не е лошо да се фотографираш.

— Трябва да съм благодарен за тези бели дрехи, под които ще мога по-дълго да остана в тази къща.

— Така е — каза генералът, — свали ги сега, да си поприказваме по нашему. Вземи цигари, чай, каквото желаеш. Днес няма защо да се плашим от враговете си.

— Само Бог знае дали ще е така — каза Бояновски, като съблече готварските дрехи, — трябва винаги да сме нащрек.

— Мислиш ли, че ще смеят да те потърсят в моята къща?