Мъртвите сибирски полета

— Като заточеник, Ваше Величество, но без да знаят, че ще се явя пред вас, този път ми разрешиха свобода.

— В такъв случай ти значи нарочно идваш при мене?

— Да, Ваше Величество, за да ви поверя една тайна, от която ще узнаете какво вършат вашите дяволи чиновници, как измъчват хората до невъзможност — въобще какво може да става в Сибир.

Разказът на Волков беше прекъснат от слабо похлопване на вратата. Тя се отвори и влезе царският адютант.

— Ваше Величество, лицето, което хвърли бомбата и се опита да ви убие, е арестувано.

— Бомба? Значи ние сме били следени от нихилистите?

— Да, Ваше Величество, преди да изпълни своя план, той беше заловен.

— Той призна ли се? — запита царят.

— Не, Ваше Величество, но за това ние ще се помъчим.

— Не е необходимо неговото самопризнание, за да бъде обесен — каза царят.

Волков започна да трепери, тази присъда го смрази, затова с трогнат и прочувствен глас той се обърна към царя:

— Ваше Величество, нима няма да узнаете преди това дали този човек е виновен? Нали и той се ползва с граждански и политически права? Може би този човек е невинен или случайно да се е намирал до човека, който може би е искал да хвърли оная бомба?

— Старче — каза царят на Волков, слагайки ръка на рамото му, — аз разбирам, че си с добро сърце, щом се застъпваш за съгражданите си, но много се мамиш, ако вярваш, че този човек не е виновен.

Щом излезе адютантът, царят заповяда Волков да се приближи.

— Преди малко каза, че си дошъл от Сибир и че ще ми съобщиш някаква тайна. Впрочем кажи самата истина.

Изправяйки се, Волков вдигна дясната си ръка и произнесе:

— Заклевам се в паметта на сина си, когото немилостивата съдба ми отне, че ще кажа самата истина.

Царят не можеше да допусне, че това е клетвата на един от върлите му неприятели, но читателите се досещат навярно, че Волков — това е пастрокът на Михаил Бакунин.

— Говори тогава, какво важно има да ми съобщаваш — каза царят.

— Почвам — с ясен глас извика Волков. — В тъмницата на Красноярск гине една нещастница, чийто живот е покрит с вечен мрак!

— Не, но с желязната маска, с която обвиха лицето й, я ослепиха.

Александър сви рамене.

— Откъде си научил тази тайна и как, щом само неколцина знаят? — каза той доста грубо.

— Аз изработих маската.

— А известно ли ти е коя е тази жена?

— Знам само, че се нарича Елисавета, но в какво се е така провинила, та тъй строго е наказана, не можах да науча.

— Трябва да е голяма грешница тогава?

— Не, Ваше Величество, убеден съм, въпреки че само веднъж видях тази жена. От гордите й обноски заключавам, че тя не може да бъде грешница. Друга трябва да е причината, трябва да пречи в плановете на някоя висока личност, затова обковаха лицето й.

Царят, изправяйки се, скри лицето си.

Той беше развълнуван от това, че един прост човек можеше да си състави тъй вярно убеждение за постъпката спрямо Елисавета.

— Съобщил ли си за тази тайна и на други? — попита царят.

— Не, Ваше Величество, заклех се да не говоря другиму за това.

— Ти си се заклел, но ако случайно се изпуснеш и кажеш на друг?

— Ваше Величество, дори и новите ви чиновници в Красноярск познават стария Волков и ще ви отговорят, че той знае да пази тайна. — Волков изрече това развълнувано.

Царят разбра, че дори бе обидил стареца.

— Вярвам ти, Волков, и желая да не казваш никому. Затова ли само си дошъл в Петербург? Кога ще отпътуваш? — попита царят.

— Още утре навярно, тъй като мисията, за която дойдох, смятам за изпълнена.

— Имаш ли нужда от пътни пари?

— Не, Ваше Величество, не са нужни пари на старец като мене. Имам си необходимото, а понеже нямам наследник, който да чака наследство, няма защо да оставям такова.

— Как, нима преди малко не ми говори за твоя син, той нали е твой наследник?

Сълзи изпълниха очите на Волков.

— Да, ако знаех где се намира сега той!

— Нима твоят син те е изоставил и не се грижи за тебе?

Волков тъжно погледна към земята.

— Как се казва синът ти? — попита царят, пристъпвайки към него.

— Михаил, Ваше Величество.

— Какъв е той и що работи?

— Той се бори против злите хора и лошите дела.

— Чудно занятие наистина! Не желаеш ли да обясниш по-ясно?

Старият Волков се изправи, очите му гледаха смело.

— Синът ми е ловец на питомен дивеч; рибар на бреговете на великото море — живота; той е зидар, умен и мъдър, защото върху развалините на съборените от него здания гради нови, хубави, трайни; и не само с това той е велик, а още и че е благ пастир, който пази и преследва враговете на своето стадо.

Царят започваше все повече да се забавлява. В един момент той помисли, че старецът полудява; последователността на мисълта му обаче извика у него голямо любопитство, затова щом старецът прекъсна разказа си, той го помоли да продължи.

— Да продължа ли? Желаете ли още да чуете? Добре тогава, ето самата истина: твоят смъртен враг е моят син и щом узнаеш името му, аз ще бъда изгонен оттук. Ти си дивечът, който той дебне, а мрежата му са твоите грабливи чиновници; върху развалините на руската столица той ще издигне нова, а хрътките му — това са нихилистите!

— Нихилисти! — извика Александър II, като побледня.