— Ваше сиятелство генерал Кнудзон — каза той, като се мъчеше да скрие вълнението си, — моля ви да ми предадете вашата сабя, вие сте арестуван.
Кнудзон не се мръдна от мястото си.
Капитанът повтори въпроса.
— Моля ви да ми предадете сабята си — Негово величество царят заповяда това.
Генералът като омаян извади сабята си и вместо да я предаде на капитана, я хвърли пред краката му.
При тази картина царят потрепера. Тръпки побиха тялото му. Стори му се, че палачът удари с ножа главата на жив човек и я отсече:
— Вземете сабята, капитан Горунов, аз не давам тази сабя, която съм носил на славни победи.
Горунов вдигна сабята и когато царят не гледаше на тази страна, я целуна.
— Къде да закарам генерала, Ваше Величество?
— В Петро… не, не в Петропавловската крепост, а в неговото полско имение. И вие ще бъдете отговорен, капитане, ако арестуваният избяга.
Като чу това, генералът се изправи и гордо изгледа царя.
— Аз ли да избягам, Ваше Величество?! Аз, който никога не съм ви напускал, сега да избягам?!
— Откарайте го!
Царят даде знак с ръка и офицерите заградиха генерала. След няколко минути това чудно шествие потегли, за да напусне стаята. Когато цар Александър остана сам, допря горещата си глава до прозореца и измърмори през зъби:
— Тези са най-добрите и най-честните мои хора, тези са моите приятели, които разколебаха верността си!… Тежко и горко на мене и на всички Романовци!…
Царят остана дълго време в това положение. Изведнъж завесата се отвори и се чуха стъпки зад него.
Царят се обърна и запита:
— Кой е там?
— Аз съм, Ваше Величество — каза Кардов и застана пред императора.
Кардов се доближи бързо до царя и каза:
— Когато идвах при вас, Ваше Величество, срещнах едно шествие. Радвам се, че вие сте решили да затворите един предател.
— Какво искаш още от мене? Не е ли достатъчно това? Има ли още някой, за да повикам палача.
— Нищо не искам, Ваше Величество, мисля само за вас и затова Най-добре ще е, ако веднага затворите генерала в Петропавл…
Александър подскочи, като да бе гръмнат.
— Бягай от мене, сатана, аз може би направих повече, отколкото трябваше, тъй като благодарение на твоите интриги загубих най-добрия генерал. Иска ти се, изглежда, да потопяваме всеки ден перото си в кръв, за да подписваме смъртна присъда! Махни се оттука! Днес желая да съм сам.
LIII. ОТМЪЩЕНИЕТО НА ЦИГАНИТЕ
Михаил Бакунин и Хуго се бяха изправили пред транспорта на циганите, държейки револверите си насочени към тях.
Предводителят на циганите не се уплаши при появяването им; той спря коня си и запита с груб глас:
— Какво искате от нас, нищо не сме ви направили, вървете си по пътя.
— Нито крачка напред! — извика Бакунин с висок глас. — Трябва да отговорите на въпросите ни, ако ви е мил животът.
— Не се страхуваме от вас — каза предводителят им, — тъй като вие сте само двама, а ние сме 14 души. А ако имате да ни питате нещо, ще ви отговорим на драго сърце.
Като разбра, че няма да успее със сила, Бакунин се приближи до главатаря им и каза:
— Кажете къде е детето, което откраднахте в гората?
— Дете? Какво дете? — каза главатарят. — Никакво дете не сме откраднали. Видяхме дете край един огън в гората, но не го откраднахме.
— Нека тогава да ви претърсим — каза Бакунин.
Главатарят се замисли и каза:
— Ще ни забавите само. Ако искате да ни заплатите загубеното време, като ни дадете 10 рубли, ще се съгласим.
Главатарят се обърна и заповяда високо:
— Спрете, слезте от колите. Ще си починем.
Като чуха гласа му, всички слязоха.
Бакунин и Хуго започнаха да претърсват, ала напразно — циганинът бе казал истината.
Бакунин извади 10 рубли и ги даде на циганина.
Като взе парите, той даде заповед да тръгнат и всички се качиха на колите.
В това време Бакунин съзря една кола, която не бе претърсвал.
— Какво има в онази кола там? — попита той главатаря. — Да не е там детето?
— Вие се мамите — каза главатарят. — В онази кола се намира дъщерята на нашия княз, Роза Терез, която откраднах за моя жена.
— Как? — извика Бакунин и погледна в колата. Видя една красива циганка, която изглеждаше много слаба. — Вие казахте, че сте откраднали тази жена, но иска ли тя да избяга с вас?
— Да — каза главатарят, — тъй като тя ме обича.
— Къде я водите?
— При игуменката Ана в манастира „Св. Дева Мария“ — каза главатарят. — Лекарите не можаха да помогнат на Роза, затова я водя при калугерката Ана, много добра жена, да я благослови. Това, вярвам, ще й помогне.
Бакунин извади от джоба си лист хартия.
— Ще напиша няколко реда, които ще дадете на игуменката. Сигурен съм, че ще я приеме на драго сърце.
Циганинът благодари и след малко керванът тръгна. Бакунин и Хуго се отправиха за Москва, където пристигнаха сутринта.
Манастирът „Св. Дева Мария“ се бе променил във всяко отношение.
Добротата, с която управляваше предишната игуменка, беше изчезнала и сега царуваше строг деспотизъм.
Откакто сестра Габриела стана игуменка на манастира, управлението бе напълно монархическо. Тя колеше, тя бесеше. Бе измислила такива наказания, каквито ги има в Петропавловската крепост.