Мъртвите сибирски полета

— Иди и изпълни длъжността си — продума Ахмед и пое нагоре по стълбата. Той добре познаваше манастира, за да не се лута много. Скоро намери килията на игуменката.

Вратата на килията не бе заключена. Той отвори тихо и влезе вътре. Игуменката лежеше на леглото и навярно сънуваше нещо лошо, понеже движейки устните си, тя произнасяше несвързани думи.

Кал Ахмед издигна ножа и в момента, когато щеше да го забоде в гърдите й, той го изтърва и каза:

— Не, няма да я убия така мъчително, ще я събудя, за да знае кой й е убиецът.

За миг завърза ръцете й.

Отваряйки очи, тя не можеше да изговори нито думица от страх.

Кал Ахмед вдигна ножа наново да убие омразната игуменка, но някой хвана ръката му. Той се обърна изненадан. Зад него стоеше сестра Ана.

— Какво си решил да направиш, грешнико? Да станеш убиец ли?

— Желая да си отмъстя на тази безмилостна жена. Ти едва ли би предположила какво зло ми е сторила — отговори Ахмед.

— Нещастнико, в мое присъствие не проливай кръв. На мен тя причини по-голямо зло, но аз й простих.

— О, достойно е заслужила смъртта си — каза Ахмед, — не ми пречи!

— Дали е заслужила смъртта, това само Бог ще отсъди за лошите дела, а за добрите — ще възнагради.

— О, света жено, добродетелта ти е голяма, аз знаех това, да бъде твоето желание — каза Ахмед, коленичи и целуна полата й. Сестра Ана постави върху къдравата му коса бялата си ръка и тихо добави:

— Да те благослови Господ, човече!

Ахмед стана, извади камата си, разряза въжето, с което бе вързал Габриела.

Сестра Ана я доближи и й каза:

— Прощавам ти за всичко, сестро Габриела, и не се страхувай, че ще ти отнема игуменството. Тъй както аз ти простих грешките, ще моля Бога и той да ти прости. Единственото ми желание е да ме освободиш, за да напусна свободно манастира.

— Върви си, аз не ще те спра — викна Габриела.

— Нека се опита да стори това — извика Кал Ахмед, вдигайки десница.

Сестра Ана, без да обръща внимание на казаното, се обърка още веднъж към Габриела и каза:

— Сбогом, сестра Габриела, ние няма да се видим вече. След това излезе, последвана от Кал Ахмед.

Сестра Габриела вдигна заканително ръце и рече:

— Ако войниците пристигнат навреме, ти не ще си отидеш свободно!

В коридора намериха Клариса, която молеше Бога да ги пази от всичко лошо, което би им се случило. Сестра Ана приближи и притисна Клариса до гърдите си.

— Ти си отиваш — натъжено каза Клариса, — а мен оставяш в ръцете на тази безсърдечна и безмилостна жена. Ах, мила сестро, вземете и мен, пък дори в ада да идем. Желая да съм с вас, тъй като между тия стени не съм сигурна за живота си.

— Понеже ще наруша законите на манастира не се осмелявам да те взема със себе си. Сам царят ме понижи, отне длъжността ми, затова аз мога да си отида.

— Как, нима желаете да ме оставите, да погубите моята младост?

— Тя е права, сега не трябва да я изоставяте — каза Ахмед.

След като помисли, сестра Ана отговори:

— Добре, ела в моя празен замък, който имам в наследство и който е на няколко часа път оттук. Това ми е останало, всичко друго държавата ми отне. Е, Клариса, желаеш ли да дойдеш в такава самота? Предупреждавам те, че там е по-самотно и от манастира.

— Там, където си и ти, сестро, самотата е по-приятна, ще последвам съдбата ти, ще дойда с тебе.

Сестра Ана страстно прегърна Клариса.

— Сега нека напуснем манастира, додето сестра Габриела не си е още отмъстила, като ни причини някое зло. Но къде ще бъдем тази вечер?

— При мен, в моята палатка. Не мога да ви предоставя удобно жилище, но поне място, където ще бъдете в безопасност.

— Нищо не ни остава, освен да се съгласим с предложението ви — каза бившата игуменка.

Съгласието на игуменката много се понрави на Ахмед, тъй като му се удаваше случай не само да изкаже гостоприемството си, но и игуменката да види болната му жена. Той се надяваше, че молитвите на игуменката ще излекуват жена му.

Тримата напуснаха манастира.

Беше голяма тъмнина и едва виждаха пред себе си.

— Страхувам се да не паднете в някоя пропаст, затова ще разрешите, тъй като наближаваме, да дам знак на моите хора.

Той изсвири с пръсти и звукът се разнесе из гората. Ехото повтори звука и след малко пред него се яви един човек.

— Вие ли сте, капитане? — попита той, застанал мирно.

— Да, аз съм — отговори Ахмед.

Скоро светнаха запалени огньове. Като изминаха около 20 крачки, те стигнаха до самия лагер. Край шатрите на земята бяха налягали мъже и жени и зад тях добитъкът. Ахмед мина през лагера и спря пред една голяма шатра. Вътре гореше огън. Една маса с покривка, а срещу нея — постлан с чаршафи, походен креват.

В тая именно шатра Ахмед покани и накара гостите си да седнат около огъня. Не след дълго им донесоха чай и студено печено месо.

Никой не очакваше покана за ядене. След дневните мъки тази закуска беше добра подкрепа — особено топлият чай.

След закуската Клариса, облегнала се на меката постелка, сладко заспа.

Кал Ахмед се приближи и започна да разговаря с игуменката.