Мъртвите сибирски полета

Тя наказваше дори с глад. За една малка грешка — наказваше със стоене на голи колене върху снега.

Бившата игуменка Ана бе затворена в най-дълбокия зимник на манастира. Тя бе тук от няколко седмици, получаваше храна от най-долното качество, която не хапваше. Когато гладът я измъчваше, тя го уталожваше само с хляб.

Ако не бе здравият й организъм, щеше още първия ден да отпадне. Поради своята доброта и богобоязливост тя предпочиташе да страда, отколкото да посегне на живота си.

Сестра Ана не бе така усамотена в тази подземна дупка. Нощем, когато всички спяха, една черна женска фигура се промъкваше, като носеше под мантията си малко фенерче. Щом затвореше вратата на зимника, тя сваляше мантията и зимникът светваше. Винаги когато тази фигура дохождаше, сестра Ана разтваряше ръцете си да я прегърне, като казваше:

— Благодаря, благодаря ти, Клариса, че дойде.

Да, това беше дъщерята на Ягодкин, която въпреки препятствията, идваше всяка вечер в зимника, макар да знаеше, че ако сестра Габриела научеше, щеше да я накаже строго. Тя смяташе за свой дълг да услужи на предишната игуменка.

Клариса винаги носеше със себе си подкрепителна храна или питие. Получаваше ги от калугерката, която раздаваше храната в манастира.

Сестра Ана научаваше от Клариса всичко, което ставаше горе в манастира. Клариса й разказа подробно за случилото се онази вечер, когато бе оставила Хела, за да отиде в църквата. От тази случка сестра Ана разбра за отвратителния план на сестра Габриела. Така в разговори те прекарваха по цели нощи.

Сестра Ана много се безпокоеше да не би някой да забележи идването на Клариса и често я молеше да не идва вече при нея. Клариса я уверяваше, че не се страхува, тъй като винаги била предпазлива. Тя не предполагаше колко близо е до опасността.

Една нощ, когато Клариса бе до вратата на зимника и вече бе вкарала ключа в бравата, някой я улови отзад.

Клариса изпищя. Обърна се и извика — разбра, че е загубена, като видя пред себе си игуменката.

— На колене, нещастнице! — извика Габриела.

— Аз коленича само пред Бога.

— Какво? Ти се противопоставяш? Не знаеш ли какво правя е непокорните? Ела след мене в моята килия!

Не след дълго и двете бяха в килията на Габриела. Игуменката потропа и се явиха пет калугерки.

— Набожни сестри на манастира „Св. Дева Мария“, повиках ви да видите как наказвам непокорните. Ето тук една — тя посочи с пръст Клариса, — която не е изпълнила моята заповед, като е дръзнала да отиде в зимника при онази нещастница. Аз трябва да я накажа. Нека дежурните сестри излязат напред.

— Какво ще заповяда нашата игуменка? — извикаха всички в един глас.

— Заведете тази грешница на камбанарията и я вържете вън на кръста.

Калугерките се разтрепериха, но нито една не се осмели да възрази. Те я уловиха за ръка, като й шепнеха да моли за прошка.

— Ако се помоли, ще смекча наказанието, с което Бог я наказва — каза игуменката.

— Няма да се помоля — каза Клариса.

— Заведете я и я вържете за кръста на камбанарията — повтори Габриела.

След няколко минути вързаха Клариса за кръста.

— Прощавам ви — каза тя на калугерките, които се отдалечиха с наведени глави. Клариса бе вързана на най-високото място и изложена на голям студ. — Аз скоро ще умра, Боже, нека се изпълни волята ти!

Игуменката заповяда на другите калугерки да се отдалечат, а тя отиде в спалнята си и спа до сутринта.

Като се събуди, отиде да види жертвата си. Увери се, че е жива, върна се в килията си. Видя през прозореца група хора, които приближаваха манастира. Бяха цигани. Габриела се намръщи, когато видя, че главатарят им се приближава до нея.

— Мога ли да поговоря с добрата игуменка на този манастир? — попита главатарят.

— Аз съм игуменката — каза гордо Габриела.

— Вие се шегувате, аз добре познавам игуменката на този манастир, тъй като тя е била винаги любезна и гостоприемна.

— Възможно е, но сега съм аз игуменката и не мога да търпя да ме безпокоят всякакви хора.

Главатарят на циганите съвсем спокойно отговори на игуменката, че има да й предаде едно писмо; извади от джоба си писмото и го подаде, но Габриела го отблъсна.

— Не се приближавайте, а вържете писмото за един камък и ми го хвърлете.

Циганинът направи, каквото му заповядаха.

— Смилете се, госпожо, съжалете една болна, моята жена, и я приберете в манастира. Понякога докторите не могат да излекуват една болна но тя намира облекчение в манастира.

— Може да е така — каза игуменката, — ала ние приемаме по — добри хора, разни скитници нямат работа тука.

Циганинът цял пламна — очите му светнаха необикновено.

— Какво казваш? Според тебе това място е за богатите, а не за бедните и болните, така ли?

Той продължи с по-кротък тон:

— Смилете се, набожна сестро, съжалете болната ми жена!

— Напразно се молиш, циганино! Нито ти, нито жена ти може да прекрачи прага на този манастир.

Очите на циганина пламнаха:

— Пази се, немилостива жено, пази се от моето отмъщение! Аз не съм обикновен циганин, а Кал Ахмед — разбойникът, когото полицията търси навсякъде и чиято глава е оценена. Кал Ахмед ти казва, че ще си отмъсти — както на тебе, така и на манастира!