Мъртвите сибирски полета

— Смърт на предателите! — едногласно се провикнаха 40 души.

— Понеже днес председателят отсъства, аз ще трябва да го заместя.

— Сигурен ли си, че отсъствувам? — обади се гласът на Бакунин от другия край на масата.

От всички се изтръгна вик на радост.

— Това е Бакунин! Върнал се е значи помежду ни! — викаха почти всички.

— Няколко часа, откакто съм в Петербург, и едва-що съм отърсил праха от дрехите си и дотърчах на събранието. — Като се приближи до Яники, той му подаде ръка. — Тук е и Пал, който ме придружаваше.

— Е, взехте ли детето от старата? — попита Яники.

— Не — отвърна Бакунин, — не можахме, понеже детето не беше там.

Яники сви юмруци.

— Значи аз съм изигран от Оргел?

— Не — отвърна Бакунин. — Оргел и съпругата му са хора честни, а детето е изчезнало по тайнствен начин. Търсихме го из околността, но напразно. Сега остави това настрана, детето все пак е живо.

Няколко минути по-късно Бакунин говореше от председателското място.

Той даде отчет на организацията, говори за напредъка на нихилизма, за несполучливия атентат и най-после за успешното завръщане на Бояновски, който трябва да бъде поздравен за това от дружеството.

Поиска след това осъждане на евреина Марголински като предател на дружеството.

— Смърт на предателя! — извикаха из едно гърло всички.

— На същото мнение съм и аз — добави Бояновски, — но понеже със смъртта наказанието свършва изведнъж, смятам, че трябва да го мъчим още малко.

— На идното заседание аз ще направя по-подробно изложение — каза Бакунин. След това, обръщайки се към Бояновски, заповяда му да свали маската си и да се приближи до него.

Бояновски изпълни заповедта му.

Бакунин го прегърна.

— Братята на смъртта те поздравяват с добре дошъл! Разкажи ни сега как успя да се завърнеш и къде пребиваваш в момента?

Вместо него Яники обясни за срещата им в парка.

— Така значи! Бояновски е в царската кухня — подеха всички. — Нему в такъв случай е най-удобно да отрови царя.

— Не — отговори Бояновски, — аз не желая да извърша това. Всичко друго, но не отрова!

— Бояновски има право донякъде — отговори Бакунин. — Такава смърт е недостойна и нечестно е да се постъпи така. По-умно би било, ако с негова помощ няколко царски хора успеят да се промъкнат в двореца, където чрез динамит да хвърлят цялото царско отделение във въздуха.

Настъпи одобрителен шум от цялата дружина, понеже изказаната от водача им идея се хареса.

Бояновски обясни, че не ще бъде удобно да влизат повече от двама души, за да се избегне всякакво съмнение. Двама души са достатъчно, за да извършат необходимото. Отдавна е нужна една поправка на газовите тръби в избата. Ето защо двама души, облечени като зидари, биха могли да влязат в двореца. Останалото ще се помъчи да уреди. Няма нужда да се казва, че тия зидари трябва да вземат всичко необходимо за случая.

— Браво, това ми харесва! — извика Бакунин.

— Чудесен план — извикаха всички, — да живее нашият брат Бояновски!

Бакунин закри събранието и прегърна Бояновски.

— Благодаря ти, брате, че се върна отново в нашата дружина. Нека девизът ти бъде занапред: „Смърт на мъчителите!“ Време е вече да си вървим — каза той, като се обърна към останалите.

След няколко минути Бояновски, придружаван от Яники, напусна къщата. Яники и Бояновски тръгнаха по различни пътища, като си пожелаваха лека нощ.

Бояновски успя да влезе в двореца и после в стаята си, без да бъде забелязан.

Развълнуван от събитията през деня, той си легна на леглото.

Беше се съгласил да извърши страшното дело, което трябваше да изпълни още на другия ден.

„Добре ли направих, като се съгласих да извърша това? — питаше се той. — Изтерзаха ме страшно и всичко, което ще им се случи, ще е от главата им! Нека тяхната кръв да тежи на душата им!…“

LVII. ФЕОДОРА

На една маса във вилата на духовете седяха Кардов и Феодора Бояновска.

Днес тая така красива жена беше много бледа.

Цялото й тяло издаваше, че е развълнувана.

Взе чашата чай и след като я изпи, захвърли я настрана.

— Истина е, че като луди пием тоя чай, който ни разстройва ужасно нервите. О, Кардов, колко бих ви била задължена, ако ми дадяхте някое сладко питие, което може да ми възвърне спокойния сън!

— За сън? — каза Кардов. — Опитахте ли с морфин?

— Морфин? Страхувам се от него, затова не съм вземала. По природа съм страстна жена, затова се страхувам, ако веднъж свикнала с него, да не би да не мога да се освободя от тоя навик.

— Подобни лекарства не съм употребявал — отговори Кардов. — Откакто съм се родил, до днес спя спокойно.

— В това не се съмнявам — отговори Феодора, — но ако и ти мислиш за неприятеля, който е готов да изпие кръвта ти и постоянно те преследва, също не би спал тъй спокойно.

Щом изрече това, тя внезапно се сепна, като да се разкайваше за съобщението, което Кардов добре забеляза.

— Феодора, нещо не ви е добре — нещастна ли сте? — попита той, като се приближи до нея.

— Да, Кардов, не можете си представи какво изживявам. Не, вие не знаете какво ме измъчва. О, това най-после ще ме погуби.