Мъртвите сибирски полета

— Да, мила мамо, аз дойдох да те видя.

— Значи наистина дойде? Нека си поприказваме за хубавите минали времена. Помниш ли, Коля, когато беше малък, когато седеше до мене, а аз решех русата ти косица?

— Да, майко, всичко си спомням — отговори Бояновски със задавен от сълзи глас.

— И когато ти стана голям, ние пак си останахме добри и верни приятели — говореше старата. — Всичките големи хора те хвалеха и обещаваха блестящо бъдеще.

— Да, майко, всичко си спомням.

— После помниш ли, когато ни сполетя нещастието и ние двамата се намерихме пред смъртното ложе на баща ти?

— Помня, майко.

— Помниш ли какъв беше последният му завет?

— Той протегна ръцете си и ми каза: „Ако обичаш, синко, и почиташ майка си, и Бог ще те благослови.“

— Ти ме обичаше, почиташе, на ръце ме държеше, както много рядко синовете правят, ала, синко, ти етапа жертва на една змия, която отрови живота ти. Кажи ми коя бе тази змия?

— Името на тази, която се вмъкна в семейния ни живот, е Феодора — каза Бояновски.

— Феодора, Феодора е името на тази змия, която ще проклинам до последния си час.

Старата не можа повече да говори, тя падна изнемощяла на леглото си.

За четвърт час царуваше гробна тишина в стаята. След това старата каза:

— Това бе само сън? Той не беше при мене! Той навярно не ще може да дойде при мене! Възможно е да е жив, но кой знае къде се измъчва в Сибир; ако е така, нека майчината благословия да го придружава навсякъде. Скъсай, сине мой, веригите и ела на свобода, понеже благословията на майката разкъсва и най-тежките окови, и най-дебелите стени на тъмницата. Бъди спокоен, синко, виж, майка ти те благославя.

Бояновски не можа повече да се въздържи: той се доближи до майка си, хвърли се в прегръдките й и каза:

— Майко, майко, ето ме при тебе!

Старата гледаше втренчено стоящия пред нея човек. Тя не можеше да разбере дали това е сън или действителност.

— Майко, майко, благослови ме, аз съм твоят син! Виж белега на врата ми, виж и ще се увериш, че този, който целува старите ти ръце, е твоят любимец — твоят Коля.

Старата гледаше неподвижно сина си. После извика силно:

— Сине мой, Коля, сине мой!

Този вик бе толкова радостен, че Бакунин и Петровна намериха за необходимо да се отдалечат от майката и сина, за да ги оставят сами при тържественото им свиждане и да не им пречат в разговора.

Въпреки че старата бе изнемощяла, тя попривдигна сина си, за да се увери дали има същите черти, които тя помнеше.

— Същите черти, той е моят Коля. Ти наистина си избягал от страната на мъките!

— Да, майко, аз съм свободен. Както виждаш, аз се върнах, понеже майчината благословия ме е придружавала.

— Ти си свободен и се върна! — извика тя силно, като го притисна до гърдите си.

Напразно се обърна, за да попита Петровна и Бакунин защо майка му е така студена и защо трепери. Измъкна се от прегръдките й и тя падна на леглото.

— Погледни ме, майко! Защо очите ти са така бели, защо не ми отговаряш? Майко, майко, не ме оставяй сам! О, Боже, тя умира… Моля ви се, тя умира, помогнете!

Петровна изтича и улови главата й.

— Аз очаквах такова нещо, затова пратих Леония за доктор Греч — каза Бакунин.

След малко вратата се отвори и доктор Греч дойде, придружаван от Леония. Един поглед бе достатъчен да схване какво се бе случило. Той се доближи до старата и опипа пулса й.

— Бояновски — каза лекарят, — ти намери майка си, за да я изгубиш. Не роптай против съдбата, аз всеки момент очаквах смъртта на старата.

— Наистина ли умира? — попита Бояновски.

— Виж, виж, тя иска да те види — каза доктор Греч.

Бояновски падна на колене пред майка си, която сложи ръце на главата му и каза:

— Мой любимец, аз те благославям.

После главата й клюмна.

— Умря — каза лекарят, като затвори очите й.

— Светът изгуби една благородна жена — каза Бакунин.

Бояновски бе скрил глава в скута на майка си и плачеше като малко дете.

Петровна и Леония се молеха на Бога за успокоение на душата на старата.

Бакунин се доближи до Бояновски и го потупа по рамото.

— Не падай духом — каза му той, — ти имаш и верни приятели.

— Майка си загубих — каза плачешком Бояновски, — най-милото на света. Ако не беше онази зла жена, тя щеше още да живее.

— Знаеш ли, че тази жена е в ръцете ни — каза Бакунин — и отмъщението ни ще е ужасно?

— Отмъщение! — извика Бояновски и стана прав. — Утехата ще ми бъде отмъщението. Да, майко, като държа светата ти ръка, аз ти се заклевам, че ще й отмъстя…

LXXIX. ЧОВЕКЪТ С МАСКАТА

Близо до входа на Екатерининския парк имаше един полуразрушен цирк.

Много рядко дохождаха някои любители да представят изкуството си на петербургската публика.

От няколко години нищо не се е представило в този цирк. Собствениците му често се сменяха, докато най-после го купи един малък артист, за когото се питаха как е имал такава голяма сума да откупи този цирк.

Ако полицията бе забелязала как в цирка се вмъкваха на 30 срещу 31 март едни черни фигури с наметала, щеше да разбере откъде този хлапак имаше пари да заплати за това здание.

Различни лица идваха в този цирк, но преди да им отворят вратата, те трябваше кажат уговорения знак.