Мъртвите сибирски полета

Отначало Елисавета се страхуваше от киргиза, но като го разбра какъв е, все повече му се доверяваше. Една вечер, преди да си легнат, киргизът съобщи на Елисавета, че пътуването им ще свърши на следния ден.

— Още един ден и ние ще бъдем при твоите съотечественици?

— Да — отговори киргизът, — тогава ще бъдем в моята палатка. И този ден ще бъде един от най-трудните, защото ще навлезем в най-високата трева. Възможно е някаква опасност да ни застраши.

— Аз се научих да се противопоставям на мъчнотиите, откакто съм с тебе, Мортиго!

Мортиго се усмихна. Хареса му комплиментът от тази хубава жена.

На следния ден, щом се съмна, Мортиго събуди Елисавета.

— Трябва да продължим пътя си. И ако искаме да стигнем рано в моя дом, трябва по-рано да тръгнем.

Елисавета стана и Мортиго се качи на коня.

— Виждаш ли онези планини, които се синеят?

— Да — каза Елисавета.

— Те са Алтайските планини; в подножието им се намира моето отечество.

— Твоето отечество — с въздишка каза Елисавета, като си спомни за своето, където бе баща й, когото тя почерни на старини.

Времето през целия им път бе много хубаво, обаче днес се промени. Конят ставаше неспокоен. Облаците, които се показаха на хоризонта, се изгубиха и изведнъж стана много тъмно.

— Това с най-лошото, което можеше да ни се случи — каза Мортиго.

— Да се спрем тогава за малко, може би тъмнината ще се разпръсне.

— Не трябва нито за миг да спираме, трябва да бързаме, та преди да се стъмни, да пристигнем. Ние сега се намираме в степите и ако останем тука, свирепите зверове ще ни разкъсат на парчета.

Преди киргизът да се доизкаже, нещо почна да фучи във въздуха.

— Какво ли е това? — извика Елисавета.

— Нищо, нищо. Трябва да бързаме.

Елисавета видя за пръв път Мортиго да бие коня си. След миг стана ясно защо бе сторил това, понеже се зачу наблизо рев.

— Подушил ни е — каза Мортиго — степният тигър, но не се страхувай, не за пръв път се боря с тях.

Конят се спря.

— Трябва да е наблизо около нас, по аз не мога да го видя.

— Ето го! Сега ще се хвърли отгоре ни! — извика Елисавета.

— Време е да слезем. Дръж се добре на коня и ако видиш, че аз падна убит, ти бягай с него.

Елисавета се разтрепера. Тигърът бе сред тревата и гледаше неподвижно ту коня, ту човека.

Мортиго и тигърът се спогледаха за няколко мига, после тигърът се хвърли срещу Мортиго, но той се отдръпна хитро настрана.

След това стана нещо, което Елисавета смяташе за невероятно: изведнъж киргизът легна на гърба си и забоде острия си нож в гърдите на животното, което с див рев се сгромоляса на земята, а Мортиго скочи хитро настрана.

— Ти не си ми непознат — каза той, — моите хора са те преследвали, но ти си им избягал! Жалко, че не мога да се спра и да му одера кожата, но утре навярно ще дойда с моите хора, за да сторя това. Сега сме в безопасност — каза той на Елисавета, — понеже той бе единственият в околността ни.

После се качи на коня и цял час вървяха, без да проговори.

— Ние трябваше вече да сме у дома, изглежда, че сме объркали пътя.

— Не ми се вярва, виждам пушек — каза Елисавета. — Навярно е от вашето село?

Киргизът погледна към тази страна и какво да види — пожар бе обгърнал цялата околност!

— Това не е огън в село, а пожар в степите — извика уплашено киргизът.

— Да бягаме тогава — каза Елисавета.

— Намираме се сега в по-голяма опасност, отколкото по-рано — каза Мортиго. — Сега можем да загинем.

Огънят се разпространяваше много бързо.

Цялата околност гореше. Мортиго й Елисавета дишаха много тежко. В същото време пред тях тичаха: елени, сърни, птици. Те бягаха от пожара.

— Помоли се на Бога, госпожо, и аз ще се помоля на моите богове.

Той гръмна два пъти с пушката и гърмът се разнесе из гъстата мъгла и дима. И двамата коленичиха и издигнаха ръцете си към небето.

Димът ставаше все по-гъст, а пламъкът се приближаваше до тях.

— Ако можеш да се спасиш, не се излагай заради мене на опасност. Качи се на коня и бягай — каза Елисавета.

— Аз да бягам? Бъди уверена, че по-скоро ще умра, отколкото да те изоставя. Заклех се, че жива ще те заведа у дома. Мортиго трябва да удържи думата си. Слушай! Гърмеж в отговор на нашия. Ние се намираме близо до тях, дръж се здраво за мене, трябва да бягаме.

Той гръмна още веднъж и изтича напред, като преди това покри лицето на Елисавета с кърпа.

След няколко минути извика радостно:

— Ние сме спасени!

Мортиго махна кърпата от лицето на Елисавета и на едно малко разстояние от тях забеляза киргизки конници.

— Напред! — извика Мортиго, като удари силно коня си, който се втурна бързо, подкрепен от пресния въздух.

Преди да настигнат конниците, конят падна от умора — Мортиго и Елисавета се свлякоха на земята. Съотечествениците му го вдигнаха и поздравиха радостно Мортиго, после им предложиха камилско мляко. Те изгледаха Елисавета враждебно. Не им бе приятно, че Мортиго бе довел тази бяла жена между тях. Дадоха на Елисавета отделен кон, подмениха коня на Мортиго и се отправиха към шатрата на водача, която беше много далеч.

Стана ясно, че пожарът бе предизвикан нарочно, за да се избавят от тигъра, който им правеше големи пакости.