Мъртвите сибирски полета

— Мене ли да затворите? Кой ще се осмели да ме затвори?

— Ще се намери някой. Скоро ще дойде следователят, който ще разследва дали сте били съучастница в лошите дела на капитан Николин, а дотогава ще се осмеля да ви затворя.

Марушка побледня. Евстати даде знак да я отведат. Марушка започна да се брани с юмруци.

— Никой не смее да ме затвори — викаше тя. — Аз нищо не съм сторила. Аз съм вдовицата на капитан Николин и с право искам да ми се даде пенсия.

Казаците се засмяха. Те не обичаха тази жена и се зарадваха, че можеха да й се надсмиват.

Затвориха Марушка в килията на Елисавета.

Изповедникът съобщи телеграфически на императора, че за Красноярск е нужен нов управител, който трябва веднага да се изпрати, като временно той ще управлява.

Той не съобщи нищо за изчезването на Елисавета, понеже искаше да употреби всички средства за нейното издирване, за да я върне в килията й.

LXXVI. СИРАЧЕТО НА НИХИЛИСТИТЕ

В една малка къща в околностите на Петербург от няколко седмици се бе настанило младо момиче:

Не само красотата й бе привлякла вниманието на съседите. Самотният й живот я правеше още по-интересна.

Голяма рядкост бе за един многолюден град, какъвто бе Петербург, младо момиче да изкарва с труд прехраната си и да не приема никакви посещения у дома си.

Никой не я виждаше да излиза с някого. Тя вървеше по улицата с наведена глава и никого от минувачите не поглеждаше. Избягваше също запознаването със съседите. Когато купуваше някои необходими неща от близките магазини, тя вършеше това скромно и веднага след като си напазареше, си тръгваше, без да разговаря.

Съседите й мислеха, че тя жали за скоро изгубения си годеник.

Наистина тя жалеше някого, обаче някой по-скъп от годеник. Тя жалеше баща си. Това момиче бе Лидия — дъщерята на нихилиста Яники.

Лидия и Пал се спасиха от експлозията по един странен начин.

В последния миг, когато динамитът разрушаваше двореца, Хуго хвана Лидия за ръка и изтичаха на улицата.

Те бяха спасени и въпреки това Пал остана учуден от желанието на Лидия да се върне при баща си.

— Ако сте истински приятел на баща ми, нека се върнем при него. Не трябва да го оставим сам.

— Но, мила Лидия, ако се върнем, ние сме загубени, защото като по чудо Бог ни избави от явна смърт.

— О, татко! — викаше Лидия, като кършеше отчаяно пръсти.

Хуго едва успя да извлече Лидия от онази голяма тълпа. Най-напред той се потруди да й намери удобно място и тогава трябваше да я остави, за да не предизвиква с присъствието си подозрение.

След като нае една стая на четвъртия етаж, Пал предплати за пет месеца и й даде 100 рубли за прехрана.

— Това е всичко, с което мога да ви бъда полезен — каза й той. — Не се отчайвайте и се уповавайте на нихилистите, които не ще изоставят дъщеря си.

Тя стисна ръката му с насълзени очи.

— Аз бих искала да легна до баща си.

— Не говорете глупости, Лидия! Вие сте млада и трябва да живеете. Вашият баща изпълни светия си дълг, както подобава на един герой — и неговите другари не ще забравят това.

Пал се сбогува с Лидия и си отиде.

Оттогава Лидия живееше сама. Парите, които й даде Пал, не стигнаха за нуждите й, затова тя трябваше да работи. Шиеше джобни кърпички, нещо, което не бе много доходно, но пак изкарваше за най-необходимите си нужди.

Лидия не можеше да забрави баща си. Тя научи от вестниците, че баща й умрял след експлозията, без да е предал някого от другарите си.

Друга една мисъл я много разтревожи, също както смъртта на баща й. Между жертвите от катастрофата беше и името на поручик Данишев, който бил лошо наранен и впоследствие му били отрязани краката.

Лидия гледаше машинално тези редове, които прочете няколко пъти. Те се отнасяха за другия й любим човек.

„Той е останал без крака — мислеше си тя със сълзи на очи. — И ако умре, убиецът ще бъде моят баща.“

След такива размишления тя плачеше горчиво. Колебаеше се.

Един ден тя се облече, излезе на улицата и с бързи крачки се отправи към Невски проспект. Качи се крадешком на третия етаж на едно здание и позвъни.

— Желая да говоря е поручик Данишев — каза тя на излезлия войник.

— Той е болен, но от няколко дни почна да ходи по малко.

„Благодаря ти, Боже, че не допусна да умре“ — каза си тя и като даде една рубла на войника, помоли го да доложи, че тя желае да говори с поручика.

— Не смея да ви пусна.

— О, ако той знаеше, че аз стоя пред вратата му, щеше сам да дойде.

— Господин поручикът не може вече да тича, той ходи с патерица.

— С патерица ли? — извика Лидия.

— Да, поручикът е без крака — каза нажалено войникът, като се просълзи.

— Разбирам, че обичате вашия поручик. Кажете му, че неговата Лидия иска да го види.

— Щом вие сте Лидия, вземете си назад рублата, аз и без нея ще му кажа. Когато поручикът имаше треска, винаги изговаряше вашето име. Разбрах, че ви обича.

След това войникът изтича в стаята, като остави вратата полуотворена и Лидия можеше да чуе добре какво говорят войникът и Данишев.

— Знаете ли, господин поручик, че Лидия е тука? Чувате ли? Лидия дойде.

Без да отговори, Данишев се показа на вратата.