Мъртвите сибирски полета

— Бих искала още веднъж да ме прегърнеш — каза Феодора. — Не ми се смей, това е мое искрено желание. Преди смъртта си виждам всичките си престъпления и грехове, които съм сторила през живота си. Когато се оженихме, аз бях млада, неопитна, исках да се веселя, да се наслаждавам, като съм тълкувала зле твоята сериозност; вместо да бъда щастлива и доволна, аз бях нещастна, защото бях суетна. Ако ме прегърнеш, ще си припомня първите ни дни.

Вместо да отговори, Бояновски щракна с револвера си.

— Мислиш ли, че съм толкова наивен, за да не разбера намерението ти? Ти мислиш, че съм от ония безхарактерни хора, които би могла с лъжи и обещания да завладееш! Мамиш се, Феодора! Ти си причината за моя ревматизъм, който придобих в сибирските рудници. Напусто мислиш, че ще можеш да върнеш старата ми любов!

Феодора отпусна рамене. Тя разбра, че не ще успее.

— Тогава каквото ще да става с мене! Не можеш да ми вземеш повече от живота ми!

— Какво искаш за страха, който изтърпя, и за мълчанието ти? — запита Бакунин гостилничаря.

— Колко искам ли? — каза гостилничарят, като се почеса по врата. — Справедливо ще е — 25 рубли.

— Ето ти 35 — каза Бакунин, като му даде парите. — В твоята къща не стана никакво нещастие, затова бъди спокоен.

Гостилничарят взе парите с радост и ги сложи в джоба си.

— Имаш ли шейна и кон?

— Имам — каза гостилничарят.

— Колко искаш за шейната и конете?

— Двеста рубли.

— Ето ги — каза Бакунин, като му даде двеста рубли. — Впрегни сега и карай!

Не бяха изминали още три часа, когато шейната се спря пред едно голямо здание. Бояновски хвана за ръка разтрепераната Феодора.

— Къде ме водиш? — извика тя.

— В лудницата, мила моя, в лудницата!

Феодора разбра, че силите й я напускат. В ушите й звънтеше неприятно думата лудница.

Ако бяха й казали, че ще я заведат където и да е другаде, не би се уплашила, но да я заведат в лудницата — между живи хора, това бе ужасно, тя не очакваше такова нещо.

— Водите ме в лудницата? Това не ще бъде, нямате такова право! Вие не можете да заровите живия между мъртвите. Това не смеете, чувате ли?

Отговорът бе само една усмивка.

— Не смеем ли? Ти питали майка ми, когато искаше да я отровиш? Аз се водя по твоя пример. Тази лудница не е обикновена болница за душевноболни, а същинска лудница. Тук идват хора, които никога вече не се връщат между хората. Да вървим! — извика Бояновски.

Това не беше така лесно, както си мислеше Бояновски, тъй като Феодора се дърпаше колкото сила имаше. Тя се бе уловила за желязото на стълбите и здраво се държеше за него. Бояновски успя да я вземе и на, ръце я занесе до стаята на лекаря.

— Ето, докторе, жената, за която ви говорих — каза Бояновски. — Тя не трябва да умре, тъй като искам да й отмъстя, но трябва да почувствува, че се намира в лудница.

— Не се безпокойте — каза лекарят, — аз съм толкова вещ в тази работа, че щом болният вкуси от нея, ще усети такъв ужас, който не ще забрави през целия си живот. Ако желаете, аз мога да я измъчвам до безкрайност и по този начин най-печално да свърши живота си.

— Нейният живот принадлежи на мене. Никой не бива да го отнема! — каза Бояновски.

— Тя ще живее тогава.

Бояновски се сбогува с лекаря и заедно с Бакунин напуснаха лудницата.

Доктор Калчев заведе Феодора в една стая и заповяда да се пази строго до разпореждане. После отиде в кабинета си и почна да пише нещо. Ръката му се движеше лениво по хартията. Мислите му бяха на друго място… Той мислеше за Феодора.

„Тази жена е наистина извънредно красива. Аз, който мразех жените до днес, се влюбих Трябва да я убия, за да не ме влуди.“

Той взе перото и написа няколко писма. След малко пак се размисли.

„Наистина тя е красива, много красива…“

LXXV. ТОЧНО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ДЛЪЖНОСТТА

Здравето на капитан Николин се подобри напоследък. Той можеше да стана, по кашлицата го измъчваше.

При климат като този в Красноярск той можеше да оздравее, но Марушка гледаше да не оздравее напълно. Тя желаеше той да е нито между живите, нито между мъртвите. По-рано, когато Николин бе здрав, тя трябваше да го слуша, а сега тя заповядваше. Николин трябваше да се подчинява във всичко, тя желаеше това. Без нейното позволение не можеше да бъде помилван, нито освободен ни един затворник. Ужасни картини се разиграваха в неговия дом.

Случи се същото и днес, тъй като гласът на Марушка се чуваше дори на улицата.

Николин, както всяка заран, пиеше французин коняк. Вратата се отвори и влезе Марушка.

— Чу ли? — извика тя.

— Какво да чуя, мило дете — отговори тихо Николин, — какво има да чуя?

— Отишъл си, избягал…

— За Бога, кой? Да не е някой от затворниците?

— Малко ме интересуват твоите затворници! Нашият французин — готвачът. Той бе наистина отличен готвач.

— Къде ли е отишъл Жеон?

— Откъде да зная, глупако, къде е отишъл. Не ми е казал, че не е доволен. Влюбил се в някое момиче в Париж и не можел без нея. Глупак! Ха, ха, който е луд, той може само да се влюбва — каза Марушка, като се смееше доволно.

— Тогава да пуснем потеря след него — каза Николин. — Да повикаме ли някой друг от Петербург?