Мъртвите сибирски полета

— Не ми се иска, тъй като са пияници. Аз намислих по-добро нещо. За един друг мисля.

— За кого? — запита Николин.

— Има между затворниците един наш човек, доста добър, който би ни готвил хубави ястия. Казва се Кнудзон.

— Ох, да, старият генерал? Ти да не искаш да го направиш…

— Мисля да го направя мой слуга, което не ще ми откажеш. Иска ми се генерал да ми слугува, искам да ми слугува човек, който някога е сядал на царска трапеза.

— Мило дете, генералът е осъден да работи в рудниците и аз нямам право.

— Какво? За какви права ми говориш? Кой иска да знае тука, в Сибир, за права? Искам генералът да дойде тука, и то веднага!

— Генералът не ме обича и така ще има случай да ми отмъсти.

— Страхливец, нима се страхуваш от един немощен старик? Той трябва да ти е благодарен, че го освобождаваш от веригите.

Николин въздъхна тежко. Той не смееше да откаже на тази жена, затова заповяда да доведат генерала.

Генералът много се изненада, когато таблата се спусна в рудника и един чиновник развърза оковите на ръцете и краката му. Той се зарадва, като помисли, че царят го е помилвал.

След няколко минути Кнудзон се озова пред Николин.

— Ела по-наблизо — каза му Николин. — Желая да те освободя от тежката работа в рудника и да ти дам по-лека работа. От днес ти ще живееш в моя дом като слуга.

Кнудзон се разтрепера цял. Думата бе на устата му, но той се овладя и не каза нищо.

— Моята жена ще ти каже какво трябва да работиш. От днес ти си неин роб. Ще разбереш, че всичко това е за твое добро, понеже това е единственият начин да се избавиш от рудника.

Кнудзон се засмя иронично.

— Вие, капитан Николин, мислите, че ми правите милост, но знайте, че предпочитам лошия въздух в рудника, отколкото вашия дом. В рудника съм само заточеник по моя вина, а тука съм роб на заповедите ви. Вие желаете да ме направите слуга на вашата държанка! Това не ще стане, понеже не е такова разпореждането от Петербург.

Марушка извика като луда. Лицето й стана бледо от злоба и тя се спусна срещу Кнудзон.

— Какво каза, нещастнико? — извика тя, като му удари една плесница.

— Клетнице, как дръзна да сториш това? — извика Кнудзон. — Ще те удуша, ала не трябва да ставам убиец.

— Виждаш ли — обърна се Николин към Марушка, — ти желаеш този твърдоглавец да ти стане слуга? Откажи се от това си желание, аз ще ти намеря друг, по-добър от този…

— Не — каза Марушка, — той ще бъде мой слуга. Аз ще го опитомя.

Кнудзон се замисли за миг; тука той беше без окови и можеше по-скоро да избяга, отколкото в рудника, затова реши, че най-добре ще е да остане. После той се обърна с умолителен тон към Марушка:

— Простете ме, госпожо, за това, което се осмелих да кажа преди малко. Задушливата атмосфера в рудника ме е омаяла и затова не знаех какво приказвам. Прости ме и аз ще ти стана послушен слуга.

— Разбра ли, че най-добре е да бъдеш послушен? Излез сега и чакай заповедите ми.

Кнудзон се поклони и излезе. Трябваше му благоприятен момент и той щеше да е свободен.

От няколко дни Кнудзон се намираше в дома на Николин. Той успя много изкусно да спечели Марушка на своя страна, а с Николин разговаряше много сериозно. Лесно е на интелигентния човек да забавлява простолюдието със знанията си. И тука случаят бе такъв, дори нещо повече, понеже генералът имаше големи познания от дългото му пътуване по света.

Той бе вече осем дни тука.

Веднъж един нисък човек дойде у Николин и помоли Кнудзон да го представи на капитана. Казваше се Евстати.

— Аз съм Хуго Евстати, изповедникът на царя. Идвам по разпореждане на царя — каза дошлият дребен човек.

Николин се разтрепера, обаче се овладя и запита:

— Легитимирайте се, моля.

Брат Евстати извади една голяма хартия, на която личеше печатът на императора.

Като видя това, Николин се изправи.

— Добре дошли в моя дом, брат Евстати — каза той.

Чужденецът погледна към вратата, откъдето преди малко бе излязъл Кнудзон.

— Не беше ли този Кнудзон, който излезе преди малко?

— Да — каза Николин.

— Аз мисля, че той е осъден да работи в рудник.

— Да, и то в Красноярск.

— Не мога тогава да разбера защо се намира във вашия дом, и то без вериги.

— Аз… аз мислех да облекча стареца.

Николин не знаеше как да излезе от това безизходно положение.

— Добре, добре, аз не дойдох тука за него, защото Негово величество може напълно да разчита на вашата суровост, сега работата е друга, а именно — жената, която се намира тук, в Красноярск — жената е маската.

— Ах, да. За онази неизвестна жена, която не се намира в регистъра и за която никой не знае?

— Негово величество иска да знае дали е жива и здрава и дали знае някой, че тя е затворена тука — каза Евстати, като пошепна последното на ухото на Николин.

— Сигурно тя ще е в килията си, тъй като досега тъмничарят нищо не ми е казвал за нея.

— Понеже царят ме изпрати специално за тази цел, то заведете ме там, за да се уверя сам в това.

Николин го заведе незабавно в тъмницата, където бе затворена Елисавета.

Пазачът отвори вратата. За голяма изненада килията бе празна. Само счупената маска бе захвърлена настрана.

И двамата се спогледаха с проницателни погледи.