Мъртвите сибирски полета

— Къде е затворницата? — запита Николин караула.

— Къде е? — запита и Евстати.

Караулът наведе рамене и каза наивно:

— Тя беше тук — не зная.

— Капитан Николин — каза Евстати, — вие отговаряте за тази затворница. Къде е тя? Навярно сте я пуснали да избяга? В името на Негово величество вие сте уволнен от длъжност — аз имам Неограничени права. Заминавам за Петербург, а вас оставям да чакате присъдата си.

После той се обърна към пазача с думите:

— Теб ще те сложа в окови, тъй като и ти си съучастник в това дело.

Евстати се отдръпна гневно от килията, където бе затворена по-рано Елисавета, а Николин покрусен се върна при държанката си Марушка.

— Всичко е загубено — каза той, като се отпусна на стола.

— Загубено? Какво е загубено?

— Аз не съм вече управител на Красноярск. Отнеха ми властта. Аз съм уволнен от длъжност.

— Това не може да бъде, ти лъжеш! — учудено се провикна Марушка.

— Причината за моето уволнение е изчезването на жената с маската — каза Николин. — Аз чувствувах, че краят ми наближава. Болестта ще надвие… Марушка, дните ми са преброени… всичко е свършено! Не ми остава друго, освен да умра, както прилича на един войник. А ти, безсрамнице, не ще се наслаждаваш на низките си дела — извика разгневен Николин, като стана от мястото си. — Ти ме съсипа, изсмука моята кръв, като ме застави да остана в тази сибирска пустиня! А сега? Ти мислиш да живееш, след като аз умра!

Николин се втурна към масата, където още не бе вдигната закуската, и взе един нож. Марушка се опита да избяга, но Николин, като разбра намерението й, я спря.

— Ти не ще се отървеш така лесно? Къде мислиш да бягаш? Ще те убия ей сега!

Настана суматоха в стаята: Николин гонеше Марушка, а тя викаше отчаяно за помощ.

— Викай колкото щеш, никой не ще чуе. Стой, нещастнице!

Той се приближи с ножа в ръката и искаше да я прободе, но Марушка го сграбчи за краката, като се мъчеше да го събори. Големи усилия употреби Николин, докато се освободи от ръцете й. Марушка изтича към вратата, обаче Николин й препречи пътя. Ножът в ръцете му блесна и тъкмо когато се канеше да го забие в гърдите й, вратата се отвори и влезе Кнудзон.

— Какво става тука? — учуден извика Кнудзон.

Марушка, окуражена от появата му, изтича при него, като го молеше за помощ.

— Помощ, помощ! — молеше се тя. — Той иска да ме убие.

— Да ви убие? Нима, Николин?

— Да, да. Не виждате ли, че има пяна на устата му и колко страшно гледа — той е полудял!

— Остави тази жена! — извика грубо Николин. — Аз трябва непременно да я убия, зарекох се, че ще я убия. Тя не трябва да живее повече, защото ме съсипа. Тя е дявол, тя ме разори!

— Успокой се, капитане! — каза Кнудзон. — Оставете тази жена. Нека си отиде от вашия дом. Защо да обременявате душата си с убийство?

Капитанът не искаше да чуе това; той се втурна за сетен път да промуши Марушка.

— Стой! — извика Марушка. — Хвърли ножа, защото ако кажа само една от твоите тайни на императора…

— Как ме заплашваш, безсрамнице, с предателство? Не участвуваше ли и ти в тях, като ги измисляше сама?

— Това трябва да се доказва, гълъбчето ми — нещо, което ти не можеш. Въжето ти е на врата, пази се да не те задуши.

— Чакай, нещастнице, аз ще те разкъсам — каза гневно Николин, като се втурна към Марушка.

Кнудзон застана помежду им.

— Назад! В мое присъствие не бива да се извършва убийство.

— Тя не е жена — извика Николин, — тя е вампир, аз трябва да я убия.

— Да, вампир — каза Марушка, — който смуче кръв!

Николин улови Кнудзон за ръката и го дръпна настрана.

— Да, тя е вампир — каза той тихо, после го разтресе. — Тя смука една нощ кръв от гърдите ми и аз почувствувах силна болка — каза тежко Николин, после падна на леглото.

— Помолете се на Бога за успокоението на душата му — каза Кнудзон на Марушка.

Марушка падна на колене и се помоли тихо.

Николин гледаше втренчено.

— Гледай, гледай, и вампир може да се моли на Бога. Горко ми, ще се удуша, помощ, помощ!

— Тихо — извика Кнудзон, — помоли се на Бога и ще ти олекне.

— Бог? Аз не вярвам, че той ме смята за човек.

— Бог е милостив — каза Кнудзон.

— Аз съм лош — каза Николин, като се задушаваше.

Марушка взе главата му в ръце.

— Той умира! — извика тя.

Николин, както живееше, така умря, в ръцете на Марушка.

Кнудзон скръсти ръцете му и прочете една молитва.

— Ужасна смърт — каза той.

Николин лежеше вдървен и студен.

— Издъхна ли? — попита Марушка.

— Да. Ти си била причината за лошия му живот. Ти си и причината за преждевременната му смърт.

Марушка се отдръпна тихо, а Кнудзон затвори очите му.

В същия миг вратата се отвори и влезе царският изповедник.

Кнудзон разказа какво се бе случило.

— Лошите чиновници останаха с един по-малко — каза изповедникът спокойно. — Нека се погребе не като войник, а съвсем тихо.

После той позвъни и заповяда на влезлия слуга да изнесе тялото на Николин.

— Каква е тази жена? — обърна се той към Кнудзон, като видя Марушка.

— Държанката на капитана, неговият зъл демон.

— Да, тя е сто пъти по-лоша от него. Нека се затвори засега в тази килия, където беше жената с маската, а после ще бъде съдена за лошите й дела.