Мъртвите сибирски полета

Данишев обърна главата си. Той не очакваше нищо освен ненавист от княза. Но колко се изненада, когато видя радостна усмивка на лицето на великия княз.

— Значи Яники е ваш баща?

— Да — каза Лидия.

— Тогава вашият баща почина в ръцете ми. Каквото и да е правил, в последните си минути той се показа мъжествен и човек с принципи. И той умря с тези свои принципи.

— Ах, татко, колко добър и благороден си ти!

— В последната минута вашият баща ме закле да намеря дъщеря му и да се погрижа за нея.

Лидия не знаеше от изненада какво да каже.

— Моят баща е починал във вашите ръце?! Значи той ме благослови чрез вас?

— Да — каза великият княз. — Виждате ли колко бързо се изпълни неговата благословия? Имате благороден годеник. От мене вие ще имате сватбените необходимости, прикя и зестра. Данишев не ще се ожени за гола жена, както си мислеше. Аз, великият княз, братът на императора, ще сторя всичко за вас като ваш баща. Преди да заминете в Сибир, ще дойдете при мене в двореца, а когато стигнете там, спомнете си за човека, който знае да възнаграждава верността.

Очите на великия княз се изпълниха със сълзи, той се овладя и каза на Данишев:

— Когато отидете в Красноярск, ще намерите там една жена, чието лице е покрито с желязна маска. Колко красиви, колко мили и прелестни бяха чертите на това лице. Никога не мога да ги забравя!… Полковник Данишев, облекчете, колкото можете, злата съдба на тази нещастница.

— На вашите заповеди съм — каза Данишев.

— Още един път ви благодаря за това, което ще сторите — каза великият княз, като се поклони пред Лидия и излезе от стаята.

Когато останаха сами, Лидия прегърна Данишев.

— Благословията, мили мой, на баща ми ще ни придружава.

— Нека тази благословия ни служи като възпоминание — каза Данишев. — Ние ще си спомняме винаги за него.

Когато се върна вкъщи, Лидия завари неочакван гост — от един час Пал я чакаше.

— Къде бяхте досега, за Бога?

Лидия се изчерви. Тя не желаеше да му каже тайната си.

— Търсих работа.

— Вие не трябва да търсите, аз дойдох да ви съобщя нещо радостно. На събранието снощи нихилистите решиха да ви се даде пенсия. Най-богатите от тях обещаха сума, с която ще можете да живеете добре през целия си живот.

— Не приемам този подарък — каза Лидия.

— Как? Сериозно ли отблъсквате този подарък? Вие ще обидите нихилистите, които от признателност към вашия баща решиха да осигурят бъдещето ви.

— Принудена съм да повторя желанието си, защото аз не смятам да остана по-дълго в Петербург.

— Вие наистина сте решили да напуснете Петербург?

— Да, аз ще замина за Сибир с човека, когото обичам. Той е назначен там на служба.

— Кой е този човек?

— Полковник Данишев, същият, когото императорът днес назначи за управител на Красноярск.

Пал се отдръпна.

— И вие ще се ожените за управител? Вие ще живеете с човека, който с ударите на камшика ще измъчва изтерзания народ?!

— Не — каза Лидия, — напротив, ние ще занесем Божията благословия в тази земя.

— Благословия? Да, знам, всичко ми е ясно. Вие зад гърба на баща си сте се влюбили в този офицер и сега желаете да придружавате човек, който ще разпространява в тази нещастна страна беда и отчаяние. Не ми говорете повече! Аз не ще ви попреча, тъй като сте дъщеря на моя приятел, който храбро умря за святото ни дело. Да, Лидия това не ще ви донесе благословията на баща ви.

Пал излезе, а Лидия се отпусна на стола и заплака горчиво.

Изведнъж тя чу името си.

Обърна се и видя на вратата Пал, който още не бе си отишъл.

— Наистина ли мислите, Лидия, да очерните името на баща ви?

— Не мога друго да сторя, аз обичам Данишев.

— Вие трябва да пожертвувате тази любов, както вашият баща пожертвува живота си за святото дело.

— Ако пожертвувам тази любов, трябва да се простя с живота си.

Пал я гледаше състрадателно.

— Слушайте, Лидия, скоро ще имаме събрание, елате и вие и ще разберете, че това, което искате да сторите, не е добро. Ще дойдете ли?

Лидия се замисли за малко, после отговори:

— Ще дойда. Елате и ме придружете, когато дойде времето.

Пал сърдечно стисна ръката й и мълком излезе.

Лидия падна на колене и извика:

— Ти не ще ми се сърдиш, татко мой, аз ще постъпя като истинска твоя дъщеря: ще отида при твоите приятели, нихилистите, и ще дам точна сметка за постъпките си. Ако не успея да ги омилостивя, ще се откажа от Данишев, но знай, че ще се простя с живота си.

LXXVII. ПОЖАРЪТ В СТЕПИТЕ

Осем дни бяха изминали, откакто Елисавета пътуваше със своя избавител. Само киргизките коне са в състояние да издържат всичките мъчнотии и лишения, които се изпречват на този път.

Водителят на киргизите оказваше услуги и почести към Елисавета като един внимателен европейски кавалер. Когато се спираха да преспят, постилаше всичко, с което разполагаше, за да бъде удобно на Елисавета, а той лягаше на няколко разкрача от нея.

Те навлизаха все повече и повече в степите. Тревата бе такава, че конят трудно вървеше. Добре разбираше от ударите на господаря си, че трябва да бърза и ускоряваше хода си.