Мъртвите сибирски полета

— Признаваме те — каза един старик, — но Шаури е наша пророчица и ако й сторим зло, боговете ще ни накажат.

— Вържете я! Ако не сторите това, ще ви избия с тази брадва.

За миг вързаха Шаури и я закараха в неговата шатра, където я оставиха под надзор.

— А вас, киргизи, съветвам да изпълнявате моите заповеди, понеже добре знаете какво мога да ви сторя! Повтарям, че тази жена е под моето покровителство и който посмее да я обиди, ще се разправя с мене. Горката — обърна се той към Елисавета, — какво е трябвало да изтърпиш в мое отсъствие!

После той заведе Елисавета в своята палатка.

— Мила моя, да знаеш колко много те обичам! — каза Мортиго, като падна на колене пред нея.

— Стани! — каза му Елисавета. — Само пред Бога се коленичи. На тебе дължа живота си.

Мортиго продължаваше да стои на колене.

— Виждам, че твоите хора не ме обичат и с мене се излагаш на опасност, затова аз мисля да продължа пътя си.

— Не, ти не трябва да си отиваш. При нас твоят живот е най-запазен. Ако си отидеш, ще страдаш, затова остани.

— Аз трябва да се върна в отечеството си. Там ме чакат баща, брат и моето дете, което не съм виждала толкова отдавна. И още: желая много да видя родината си.

Човекът, който бе силен като гигант и храбър борец, се разплака.

— Ако това не може да стане, то нека бъде, както ти искаш. Аз сам ще те придружа до Петербург. Не ще можем утре да тръгнем, а ще почакаме новолуние. Прости, че се осмелих да ти заговоря за любов.

Елисавета му даде ръцете си, които той дълго държа в своите, след това си отиде в своята шатра.

Елисавета остана дълго пред шатрата и жадно наблюдавате Алтайските планини.

Зад тях се намираше друг свят, пълен с мъки и изкушения. Там беше най-скъпото й същество — малкият Владимир, нейният син.

— Владимир, аз ще те потърся — шепнеше тя в тихата красива нощ, — ще го потърся, плода на моята любов, и когато го намеря, ще се отстраня от лъжливия свят, в който прекарах толкова мъки!…

LXXVIII. СРЕЩАТА

От ден на ден магазинът на Петровна успяваше. Клиентите й неспирно се увеличаваха и всичко напредваше. Въпреки това тя ставаше от ден на ден по-загрижена. Мечтата й да стане собственица на имота си не я радваше вече.

По-рано, когато живееше в зимника, тя бе по-весела.

От няколко месеца, откакто се бе върнала в Петербург, сестра й Леония се беше настанила у нея, като й помагаше във всяко отношение. Тя имаше още една длъжност — прислушваше на майката на Бояновски, която също живееше при Петровна.

Напоследък старата жена се бе променила много. Мисълта за сина й, който страдаше в Сибир, много я измъчваше. Много често, когато оставаше сама, тя си въобразяваше, че синът й се намира при нея. И тя разговаряше с него. От ден на ден старата все повече слабееше.

Петровна извика веднага лекар. Като я прегледа, той съмнително поклати глава. Болестта й не е обикновена. Тя страда от душевна болест, която става все по-опасна.

Лекарят бе Греч. Той положи големи старания, за да я излекува, а Петровна и Леония удовлетворяваха всичките й капризи.

Една вечер, когато Петровна се канеше да си легне по-рано, пристигна писмо. Викаха я да отиде в една гостилница. Отначало Петровна се колебаеше да отиде, като се страхуваше от нещастие. Леония пожела да я придружи и тя се реши.

Тя остана много изненадана, когато намери Бакунин, дегизиран като старец. Петровна въпреки това го позна. Бояновски бе седнал до Бакунин. Те й казаха, че искат да се представят пред старата Бояновска, но така, че да не й стане лошо.

След четвърт час бяха в дома на Петровна. Последната се приближи до старата, която бе седнала на канапето.

— Защо ли си мисля за невероятни неща? — каза старата. — Ето, две нощи непрекъснато разговарям с човека, който ми е по-скъп и от очите ми! Знам, че това не е в действителност — всичко е възпоминание от миналото.

— Да не говорите за вашия син? — попита Петровна.

— Да, за моя син, който ще живее вечно в сърцето на майка си.

Вратата се отвори и вътре влязоха Бакунин и Бояновски.

Като видя колко изнемощяла бе майка му, очите на Бояновски се напълниха със сълзи. Той не можа добре да види очите й, но ясно видя побелялата коса.

„Клета моя майчице, колко скърби и мъки си претърпяла за мене!“ — помисли си Бояновски.

Петровна улови ръцете на старата и попита:

— Добра ми майко, ще ми разправиш ли всичко, което сте говорили с твоя син?

— Не, не мога. Онова, което говорих със сина си, не трябва никой друг да го знае. Но почакай, мисля, че и тебе те поздрави.

— Мене?

— Да, тебе, понеже в твое лице аз намерих дъщеря, която ми е услужвала и се е грижила за мене и която облекчи последните ми дни.

Като каза това, старата сложи ръцете си върху главата на Петровна и я благослови.

Петровна не можа да удържи сълзите си.

На Бояновски му се искаше да изтича и да коленичи пред майка си, но Бакунин го задържа.

— Не още, не е дошъл моментът.

Старата се обърна и й се стори, че вижда сина си, и то не като в сън, а в действителност.

— Синко, ти нали разкъса веригите и дойде при майка си да я видиш? — каза печално тя.

Бояновски не можа повече да се въздържи и с разтреперан глас каза: