Мъртвите сибирски полета

— Това ти ли си, Данишев — попита Лидия, понеже той много се бе изменил. Беше блед, прегърбен и с патерица.

— Лидия, моя мила Лидия! — извика той и безмалко щеше да захвърли патериците и да я прегърне. Но и без това постигна намерението си, тъй като Лидия сама го прегърна.

— Мили мой! — шепнете тя. — Дойдох, защото не можех да живея повече без тебе. Въпреки че не постъпих добре, като дойдох тук. Бог ми е свидетел, че не можех друго да сторя.

Данишев я въведе в стаята.

— Да знаеш, Лидия, колко пъти през нощта съм изговарял името ги!

— Знам, знам — каза Лидия.

Данишев я прегърна и я милваше но свилената й коса.

— Най-после и ти дойде, Лидия!

Изведнъж лицето на Данишев се помрачи.

— Кажи ми как се случи, че в деня, когато стана експлозията в двореца, и ти бе там?

Лидия пребледня, но скоро се овладя и каза спокойно:

— Ще ти кажа цялата истина; аз ходих при баща си, който се намираше в двореца.

— При баща си, а какво правеше той там?

— Той с нихилист.

Данишев се отдръпна.

— Твоят баща е нихилист?! Значи той извърши експлозията, той е…

— Да, той — каза Лидия, като се отпусна.

Данишев я гледаше втренчено.

— Моя мила Лидия, не ме ли чуваш? — викаше отчаяно Данишев. — Тя е в безсъзнание. Тя може да умре! Помощ! Помощ!

Василиев, верният слуга на поручика, влезе.

— Сложи я на леглото — каза му Данишев.

Василиев изпълни заповедта.

— Бедната госпожица, колко опечалена остана, когато й казах, че сте останали без крака! Мисля, че не е опасно. Това е само припадък.

Без да се бави, той взе стъклото с вода и я напръска. Лидия се свести и попита:

— Къде се намирам? Какво става с мен?

— Ти си при мене — отговори й радостно Данишев.

— При тебе — извика Лидия, като скочи. — Не бива да остана дълго при тебе, нас ни разделя пропаст.

Данишев даде знак на слугата да излезе. После той я хвана за ръката и я притегли към гърдите си.

— Ще ме послушаш ли за минутка, Лидия?

— Не, не бива! — каза тя. — С каква радост бих слушала думите ти, но сега не мога!

Тя тръгна към вратата, по той я спря.

— Ела в прегръдките ми, моя мила! — каза той. — Баща ти е мъртъв, а ти не си нихилистка, това не може да ни раздели.

— Не, не може.

— Как, ти искаш да ме направиш нещастен?

— Аз да те направя нещастен? Аз съм готова да пожертвувам живота си, само да мога да те направя щастлив.

— Ти си готова да дадеш живота си за мене? Добре тогава — каза той, като я прегърна. — Нека бъдем винаги заедно. Ще ме вземеш ли за свой мъж?

— Да. Ден и нощ ще работя за тебе.

В този миг слугата доложи, че един висш офицер иска да говори с него.

— Висш офицер? Нека дойде.

Данишев помоли Лидия да влезе в съседната стая, която се отделяше от тази с платнена завеса.

В стаята влезе великият княз Константин.

— Вие… Ваше Височество!

— Дойдох, драга Данишев, за да донеса послание от Негово величество императора — каза великият княз. — Изглеждате ми много бледен, надявам се, че вашата здрава конструкция прекара кризата.

— Да, Ваше Височество, но как — каза печално Данишев, като посочи патериците.

— Негово величество императорът ви произвежда в чин полковник.

— Мене? Полковник?

— Да, вас — защо се чудите? Както виждате, и с патерици може да се авансира! Вашите свидетелства са много добри. Императорът ви съжалява от сърце, защото станахте жертва в атентата против него.

— Как да изкажа благодарността си за преголямата милост на императора?!

— Това не е нужно. Преди един час се получи телеграма, в която се съобщава, че капитан Николин е умрял; мястото му е вакантно и императорът благоволи да ви назначи за управител в Красноярск.

— Как? Аз — управител в Сибир?

— За този пост е необходимо доверено лице, защото капитан Николин е вършил големи произволи, затова императорът вас избра. Дайте ръката си и кажете, че сте съгласен.

— Моля, Ваше Височество, да ми позволите да отида в съседната стая само за две минути, за да обмисля това.

— Навярно желаете да се съветвате с някое трето лице? Да не е някоя жена?

— Да, Ваше Величество, вие отгатнахте.

— Нека дойде тогава, не трябва да се стеснява от мене. На вас е нужна другарка в бъдещия живот.

Като чу това, Лидия влезе в стаята.

— Аз всичко чух — каза тя. — И съм съгласна на всичко, което ти намериш за добре. — И тя се поклони дълбоко пред великия княз.

— Ах, хубаво момиче е тя. Аз ви поздравявам, Данишев, с избора ви. Мнозина ще ви завидят за тази жена.

От похвалите Лидия се изчерви и с наведени очи гледаше към пода.

— Тя не е от аристокрацията — започна Данишев, — но сърцето й е по-благородно от това на която и да е болярка.

— Как се казва тя? — попита великият княз.

Лидия и Данишев се спогледаха. Дали да кажат истинското име на великия княз? Най-после Данишев реши и каза:

— Ваше Височество, името на годеницата ми е свързано с много важни събития и се страхувам, ако го кажа, да не изпаднем в немилост.

— Не мога да ви разбера.

— Аз съм Лидия, моят баща е Яники, нихилистът, който извърши експлозията против императора — каза Лидия, като падна на колене и прегърна краката на великия княз.