Франциска се изненада. Лицето й се промени съвсем, но въпреки смущението си, тя се опомни и каза:
— Господине, вие желаете навярно да се шегувате с една жена — и се изсмя иронично.
Ашинов държеше в ръка банкнотата.
— Дайте парите ми, господине! — извика грубо Франциска.
— Не, банкнотата не ще ви се върне.
— Това от ваша страна, господине, е голяма дързост. Госпожице — обърна се тя към Петровна, — ако веднага не изпъдите този господин оттук, аз не ще стъпя никога в магазина ви.
От мълчанието на Петровна Франциска разбра, че й се готви примка.
— Какво ще каже мъжът ми за тази ваша неучтивост? Знаете ли, господине, че ще ви даде под съд?
— Ако мъжът ви пожелае да даде някого под съд, той трябва да се яви при мене. Позволете да ви се представя — аз съм Ашинов, подуправител на Петербург. Моля ви да ме последвате.
— Сигурен ли сте, че банкнотата е фалшива, та искате да ме арестувате?
— Тази банкнота е фалшива, също и онази, която неотдавна сте дали на онова момиче. Знам, че вашият мъж ги прави, а вие ги разпространявате.
— Как смеете да наричате моя мъж фалшификатор? Не знаете ли, че той ще се оплаче за това на самия цар?
— Съмнявам се дали ще може да стори това. Преди да иде там, ще дойде с мен в Петропавловската крепост, а оттам — където желае.
— Какво искате да нравите с мене?
— Ще ви затворя. Ще дойдете ли доброволно? Или да ви откарам насила?
— Не, не, аз ще дойда доброволно — каза Франциска. — Ще ви помоля само да идем с файтон, за да не ме видят хората.
— Ще изпълня това ваше желание.
Ашинов излезе и заповяда да карат към Петропавловската крепост, после се качи и той във файтона.
— Къде мислите да ме закарате? — попита Франциска.
— В Петропавловската крепост — каза Ашинов.
— Това е ужасно. Аз не ще мога да преживея този позор.
След половин час те стигнаха в Петропавловската крепост.
— Къде ще я заведем? — попита тъмничарят.
— В изпълнителния арест.
Тъмничарят заведе Франциска в затвора, а Ашинов отиде със същия файтон в къщата на Андрей Ягодкин.
Андрей Ягодкин не предчувствуваше какво се бе случило с жена му. Той бе взел мястото на нещастния си брат Николай Ягодкин. Той се бе излегнал на канапето и кроеше планове за бъдещето.
„Трябва да се направи нещо — мислеше си той. — Изглежда, че брат ми става все по-добре от ден на ден и аз трябва да го премахна от къщи, защото ако проговори, ще стане много опасен. Трябва да го предам на доктор Калчев. Това ще ми струва много нари, но все едно: да съживи фалшивите пари. Нека моят брат ме прости, че ще го пратя в лудницата.“
В същата минута в стаята влезе един млад човек, който прекъсна мечтанията му.
— Един господин ви чака вън. Той ми даде тази карта да ви я предам.
Андрей погледна небрежно картичката и каза на слугата да въведе господина. Вратата се отвори и в стаята влезе доктор Калчев.
— Чудесно, чудесно стана! — извика Андрей Ягодкин. — Аз тъкмо вас очаквах. Чувал съм, че сте най-добрият лекар по душевни болести.
— Това е силно казано — скромно отвърна лекарят. — Истина е, че в моята клиника царува строгост спрямо болните и нищо повече.
— Да, аз знаех това, затова ви повиках.
— В моя дом се намира един душевно болен човек, който освен това е парализиран и не може да приказва.
— Разбирам останалото. Какво искате да кажете? — попита лекарят, като го погледна строго.
— Това е моят брат — каза Андрей Ягодкин, — затова трудно се реших да го пратя в лудницата. Причината, която ме заставя да сторя това, е липсата на достатъчно прислуга.
— Значи вие желаете да ми дадете вашия брат?
— Да. Колкото за пари, аз съм в състояние да заплатя добре, та дано помогне на моя брат да оздравее по-скоро. За тази цел ще ви дам пет хиляди рубли.
— Пет хиляди рубли! — учудено извика лекарят, като се усмихна.
— Да, и то в предплата — каза Ягодкин, като отиде до касата и даде на доктора сумата в банкноти.
Лекарят взе банкнотите и като се доближи до прозореца, почна да ги разглежда внимателно.
— Какво правите? — попита Ягодкин.
— Преглеждам ги, да не би да са фалшиви.
— У мене фалшиви банкноти! — възмути се Ягодкин, като се усмихна любезно.
— От известно време на пазара има грамадно количество фалшиви банкноти — каза лекарят. — Но тези са редовни и аз ще ви дам за тях разписка.
— Не ми е нужна разписка. По-добре ще е, ако ми дадете смъртен акт за брат ми.
— След шест седмици и това ще стане — каза лекарят.
— Желаете ли сега да видите пациента си?
— Не, не е необходимо. Вие ще го пратите в моята клиника, където ще мога да го наглеждам всеки ден.
После лекарят взе шапката си и излезе.
Той срещна в коридора един господин, който се бореше със слугите, защото не му позволяваха да влезе при господаря им.
Изглеждаше, че непознатият беше шегобиец, тъй като се смееше, когато слугите го задържаха.
Банкерът се приближи до него, изгледа го строго в очите и извика високо:
— Как смеете насила да влизате в дома ми, когато слугите не ви пускат?
— Аз трябва да говоря с вас. Ще ви кажа името си насаме; това ще е по-хубаво за вас, отколкото тук да ви го кажа.
— Тогава влезте.
Като бяха сами, Ягодкин запита посетителя какво обича.