Мъртвите сибирски полета

— Имате ли лекар в селото? — попита сестра Ана.

Оргел вдигна рамене.

— В съседното село, което е с хиляда жители повече от нашето, има лекар. Нищо не ще ми коства, ще впрегна конете и ще побързам да го повикам.

— Не викайте, моля, лекар — каза дошлата на себе си Клариса, — не позволявам да ме преглежда лекар. Аз се чувствувам вече добре, сестра Ана, за да продължим пътя утре.

Отговорът на Клариса зарадва много сестра Ана. Тя попита Оргел дали ще може да ги закара още днес в Москва, тъй като има коне.

— Още днес? — попита Оргел, като се почеса по шията. — Бих могъл, но има да се пътува през гора, а от някое време са се появили вълци в тази местност. Преди няколко дни те бяха нападнали един виден човек и го разкъсали на парчета.

— Ти се плашиш от вълци?

— Аз не се страхувам, тъй като Бог е навсякъде и ще ме пази, но боя се, че жена ми не ще ми позволи да впрегна днес.

— Това остави на мене, аз ще говоря с нея. Ти побързай и ни донеси по-дебели завивки, за да завием Клариса, и нека Бог ни помогне.

— Щом така искаш, нека бъде. Аз имам добър револвер, с него ще се браним при нужда.

Оргел отвори сандъка и извади револвера, който щателно прегледа.

— Шестте патрона са тук.

— Имате ли друго някое оръжие? — попита игуменката.

— Една пушка, наследство от баща ми.

— Нея ще дадете на мене.

В тази минута Анушка влезе в стаята, носейки табла с хляб, сирене и чай.

Игуменката си хапна, Клариса изпи един чай, който я подкрепи.

Оргел излезе с Анушка, за да се споразумеят за пътуването. На връщане Анушка със сълзи на очи каза:

— Ако беше друг на вашето място, не бих позволила на мъжа си да пътува по това време срещу каквото и да било възнаграждение. Но понеже това го желаеш ти, набожна сестро, разреших му. Ти даваш утеха на умиращите и на болните, и на бедните помагаш, затова голямо щастие е, че Оргел може да те закара. За това наше дело, Боже, ще ни върнеш ли нашия Владимир?

Оргел каза, че колата и продуктите за ядене са готови.

Сестра Ана благодари на Анушка.

— Благослови ме — каза Анушка на игуменката, — нека това бъде наградата за стореното от нас.

Игуменката вдигна ръце над главата й и я благослови. През това време Клариса се облече и всички се сбогуваха с Анушка.

— Дано Бог ви запази от вълци — прошепна Анушка.

— Пушките ни ще ни пазят — каза Оргел. — Време е да тръгваме, конете почват да негодуват.

Още веднъж всички поздравиха Анушка и се отдалечиха. Оргел хвана юздите, удари конете и те тръгнаха.

— Ако караме силно, на разсъмване ще сме в града.

Игуменката прегърна Клариса и я доближи до себе си.

— Студено ли ти е, дете мое?

— Не, чаят ме стопли.

— Опитай се тогава да спиш.

— Ще се опитам, като излезем от селото, тъй като се боя да не ни настигне сестра Габриела.

Щом минаха край последната къща от селото, на ъгъла на една улица се показаха две калугерки.

— Това е авангардът на сестра Габриела. Горко ни, ако паднем в ръцете й.

Оргел сякаш знаеше, че гостите са застрашени от опасност — той шибна конете, които затичаха бързо. Калугерките ги познаха и извикаха след тях, за да ги хванат, това обаче не им се удаде, тъй като колата бе избързала напред.

Когато излязоха на шосето, Оргел усмири конете.

— Сега сте в безопасност — каза той на жените. — Те не могат да ни настигнат, особено като навлезем в гората.

След един час те навлязоха в гората, която бе по средата на пътя за Москва.

Отдавна игуменката и Клариса бяха млъкнали. Клариса се бе облегнала на рамото на игуменката и по дишането й личете, че спи.

„Спи, невинно дете, спи спокойно — каза си игуменката. — Спи и сънувай хубави сънища, тъй като и твоят живот прилича на едно развълнувано море. Какво направи ти, Бакунин, с това момиче! Ти я изтръгна от родителите й, от най-близките й и я доведе в манастира? Не вкусих ли и аз още в младостта си страдания? Не пожелах ли сама да дойда в този манастир? Така е, но аз пожелах това, за да се разкая за престъплението — убийството на мъжа ми. И ако днес можех да избирам между смъртта и манастира, аз щях да избера първото, тъй като това, което очаквах да намеря в манастира, не го намерих. Измамих се в надеждите си…“

Оргел не беше така замислен, както игуменката той си тананикаше една руска народна песен. Шибна конете. Игуменката с удоволствие слушаше песента, която й спомняше селския живот на Русия. Оргел пееше тихо и тъжно, както може да пее само руснак. В песента се споменаваше за едно измамено момиче. Игуменката се стресна от виенето на вълци, които идеха от гъстака в гората.

Като чу воя, ръцете на Оргел започнаха да треперят. Той спря конете и се заослушва. Виенето се повтори.

Оргел се обърна към игуменката:

— Чувате ли, госпожо?

Игуменката го погледна втренчено.

— Не е ли лай на кучета?

— Това не са кучета, набожна сестро, а вълци.

— Нека Бог ни закриля! — каза игуменката, като прегърна по-силно Клариса.

— Какво да правим, сестро? До първото село има още цял час.

— Карайте колкото може по-бързо. Мисля, че това е единственото средство да се спасим.