Мъртвите сибирски полета

— Дали ще искат да се плати предварително за болната на този доктор Калчов?

— Това е частна клиника — каза свещеникът. — Ако помоля лекаря, надявам се, че ще я приеме без пари.

— Има ли някакви новини из селото?

— Да, преследват Кал Ахмед. Той снощи избяга в гората.

— Жалко ще бъде да свърши така живота си. Но що ли е това? Защо ли лае кучето?

— Нищо не чувам — каза свещеникът, като се ослушваше.

— Нима? Мене ми се чини, че чух лаене. Това е сигурно моят фазан, дава ми знак.

Лаенето се усилваше.

— Бързо, трябва нещо да се е случило в колибата. Лудата трябва да е направила пак нещо.

Преди да бяха направили няколко стъпки, кучето дотърча до тях и започна да се умилква около господаря си.

— Какво има, Фазане, защо лаеш?

В отговор кучето залая по-жално.

— Нещо се е случило. Гледай, отче, кучето се върти и показва мястото, където е станало нещастието.

Фазан изтича по същата посока, от която бе дошъл. Двамата побързаха и не след дълго бяха в колибата. Пустинникът отвори вратата, като мислеше, че вътре гори нещо, но всичко бе спокойно.

— Къде си, Владимире? — извика той.

Никакъв отговор. Те повториха същия въпрос още веднъж.

— Тя не е тука. Трябва да е избягала с детето. Къде е Фазан? Той трябва непременно да я следи по дирите й. Фазане, Фазане — викаше пустинникът.

Зачу се лаене недалеч от колибата. И двамата се запътиха по посоката, от гдето идеше гласът.

Когато стигнаха до един хълм, страшна картина се показа пред очите им: лудата с детето в ръце тичаше към реката и още няколко крачки бяха нужни, за да паднат и двамата в нея. После лудата се покачи на едно парче тънък лед, като държеше Владимир, който се бе уловил за ръката й.

Тъй като ледът бе тънък, спука се и двамата паднаха във водата.

— Нека Бог ги прости — набожно се помоли свещеникът.

— О, Боже, не може ли да се помогне на нещастниците? — печално попита пустинникът.

В същата минута Фазан се показа на брега. Преди да се качи на леда, умното животно намери за нужно да огледа мястото, където се намира.

Свещеникът падна на колене и горещо се замоли към небето, дано Бог стори чудо чрез Фазан и да спаси Владимир.

Изведнъж Фазан отиде до леда, за който се бе уловил Владимир с малките си ръчички. Кучето сграбчи внимателно със зъбите си Владимир за дрехите.

— Спасение! — извика радостно пустинникът, като изтича да помогне на кучето и пое детето. — Кой ще спаси лудата?

— Нека Бог се смили! — каза свещеникът. — Нейното спасение е невъзможно.

— Нима ще гледаме така хладнокръвно, без да помогнем?

— Не, тук не са необходими молитви — каза свещеникът, — трябва да сторим нещо.

Без да губи време, той съблече калугерските дрехи и скочи в реката. Пустинникът гледаше вцепенен приятеля си и реши, че той вече е загубен.

Свещеникът потъна във водата до кръста и въпреки големия студ, се доближи до лудата, която се дърпаше от него. Тя бе решила да не живее повече.

— Остави ме, зли дух, защо ме държиш? Там долу, на дъното, ме чака великият княз — аз трябва да отида при него!

— Трябва да те спася! — каза свещеникът, като я дръпна силно към брега, но тя го бутна и го хвана за врата. — Тя ме души, тя ме души! — извика той.

Свещеникът изгуби съзнание и почна да потъва в дълбочините.

LXXI. РУСКИ ВЪЛЦИ

Отдавна не сме разказвали за игуменката Ана и сестра Клариса.

Навярно читателите си спомнят, че игуменката смяташе да живее с Клариса в малкото си полско имение до Петербург. През време на боя с четата на Кал Ахмед с войниците двете изнемощели жени едва успяха да дойдат до една малка селска къща в околността на Москва.

Клариса се чувствуваше особено уморена и почна да се оплаква.

Сестра Ана на драго сърце щеше да продължи пътя си, тъй като се страхуваше да не я залови сестра Габриела. Но понеже Клариса не можеше повече да върви, реши да похлопа на първата врата.

На прага на тази къща се показа един нисък белобрад старец. Този старец бе Оргел. Зад него се бе изправила жена му.

— Кои сте вие? — запита Оргел дошлите. — И защо идвате нощно време?

— Смилете се над нас, ние сме две безпомощни жени.

— Ако наистина е така, влезте.

Двете жени влязоха.

— Човече, скоро на колене! — извика жената на Оргел. — Не виждаш ли, че пред нас е сестра Ана?

Като погледна внимателно дошлите, Оргел падна на колене пред сестра Ана и целуна ръката й.

— Нека Бог благослови идването ви в нашия дом!

„Благодаря на Бога, че са набожни хора!“ — помисли сестра Ана, като дръпна уморената Клариса към топлата стая.

— Бързо, жено, приготви самовара и донеси каквото е дал Бог да хапнем и пийнем, тъй като те са уморени. Колко е бледа тази жена! — каза Оргел, като погледна Клариса.

— Бледността й не е от студа, а от голямото безпокойство, затова по-бързо й пригответе леглото. Сънят ще я укрепи.

Анушка, жената на Оргел, почна да застила леглото, а през това време игуменката съблече Клариса и я сложиха да легне.

— Бъди смела, Клариса, ако е рекъл Бог, утре ще продължим пътя. Сестра Габриела не ще ни остави така, може да е пратила вече да ни търсят.

— Ще се потрудя да се държа — каза Клариса и падна на леглото в несвяст.